„Миро вероятно е бил в Лондон, когато е писал ‘Август е Септември’ и още по-вероятно е, да е имал предвид Август е Декември! Аз знам – сега е Август месец, в Лондон съм, краката ми са обути във вълнени чорапи и навън вали-вали-вали, a облаците са до раменете. След няколко дни тръгвам на пътешествие и цялото ми същество се е втренчило в деня на заминаване и драпа, като хамстер с малките си нокти, по стъклените стени на времето, което все така в крак с традициите си, не иска да се движи по-бързо. Това е за съществото ми. А мозъкът ми – той е друга бира. Той има пред себе си само две мисловни пътеки – едната води към дебели книги и лап-топи и мисли заключение на магистърска дисертация, а другата води към голямо бяло платно, където нервни окончания карат челюстта ми да се отпуска и от левия ъгъл на устата ми да потича лига. Затова мозъкът ми се е свил в ъгъла и пуши безучастно. Не му харесва нито една от тези алтернативи и се е заинатил като тъпо магаре.А аз още знам, че с това си поведение нищо добро няма да си докара – в най-продуктивния случай – рак на белия дроб на мозъка. За всичко в тоя живот трябва да си платиш – както плащаш с лилави зъби за опиянението от червеното вино, както плащаш за хубавите любови със спомена за тях и вечното съмнение в следващия си избор. И сега плащам ли плащам. И дано да е в аванс, защото в противен случай излиза, че много съм се прекарала с последното хубаво нещо, което съм избрала да ми се случи.”

Тези мисли са категорично автентични и носят духът на времето си. Ако закопаят тефтера, в който са написани, в nqkoj задeн двор и след 2000 години археолози го намерят и успеят да разчетат ръкописа й, биха се зачудили, как човечеството е оцеляло чак до техни дни. Или пък биха затормозявали кандидат-студенти със съпоставителен анализ между Паисий Хилендарски и Ирина Атанасова