Нула (NIL)

Нула (NIL)
Rate this post

Започнахме да спим заедно един следобед по чаено време. Той, по подразбиране,  е млад англичанин, с атлетична фигура, излишно маниернечене и дълбоко вкоренени и напластявани още от прадедите му и далеч назад в епохите, емоционални липси.

Всичко е наред! Не мога да се привържа, аз имам приоритети и смъртоносно ранено сърце!“ редеше мъдрата ми двуезична глава, докато не чак толкова мъдрата ми безезична  и смъртноносно ранена част в мен започна бавно да затъва в лепкавия комфорт на компанията на този скучен английски мъж.

Един полуслънчев петък глупостта в мен надделя. Цял ден се борих с нежеланието си да бъда романтична, нарекох го страх и реших да вървя срещу него. Дадох последните си пари за билет до малкото сиво градче Мейдстоун, южно от Лондон, известно с това, че се е зародило около женски затвор за тежко съгрешили.

Той ме посрещна. Пихме вино. Пихме още вино. Правихме секс. После заспахме. Опитвах се да не дишам шумно, да стъпвам тихо, да се усмихвам широко. Малките странности, които обземат човек, когато силно желае да бъде харесан.

И така, докато аз разигравах малкия си спектакъл, той просто отсече – трябва да си тръгнеш, момичето, за което ти казах, ще ме вземе след малко с колата си и ще е неловко, ако останеш.

Навън валеше. Какво клише! Валеше като из ведро. Когато вали толкова силно, англичаните казват – валят котки и кучета. Казах си – няма да правя сцени, просто ще си тръгна, в крайна сметка всичко се случваше с моето съгласие.

„Добре. Трябва да ми дадеш чадър“, казвам.

„Не съм сигурен, че имам излишен чадър“, отговаря той.

„Но все пак имаш чадър, нали? Просто ми го дай, ще намерим начин да си го получиш обратно“, запазвам свръхчовешко самообладание.

„Чадърът ще ми трябва следобед, мога да дойда с теб до гарата, за да си го взема“

(Разговорът може ли да стане по-абсурден? Изобщо нямам намерение да вървя 30 минути до проклетата гара под дъжда, за да ти спестя неудобната ситуация, мисля си ) Сигурна съм, че можеш да се справиш и без чадър, а аз ще имам НУЖДА от чадър“, упорствам аз.

„Но аз наистина ще имам нужда от чадъра си.“

„ОК“ – предавам се, битката е изгубена. От тук мога единствено да му посегна физически, за да взема проклетия чадър. Мога и да запазя разсъдъка си. Избирам разсъдъка с ясното съзнание, че тази история щеше да е далеч по-вълнуваща, ако все пак бях прибегнала до саморазправа.

Целувам го, пожелавам му хубав ден и си тръгвам.

30 минути под дъжда.

На гарата си припомням неприятен факт – в картата имам NIL пари, нула, защото последните си пари дадох за проклетия билет до Мейдстоун, за кофти секс, прясно усещане за боклук и аромат на морко куче.

Leave a Reply