„…Ако човек не е достатъчно здрав, за да осмисли миналото и да приеме реалността такава, кавато е, да възвърне контрола над бъдещето си и да започне да се наслаждава на живота отново, е много възможно да бъде изтласкан в социалната периферия, да развие чувство за безполезност, отчаяние и омраза, да започне да възприема заобикалящата го среда като враждебна и сам да стане враждебен“

Нивото на психично здраве на бежанците е бедствено, се казва в „Гърция 2016 – уязвимите биват изоставяни“, доклад на неправителствената организация Лекари без граници , публикуван на 21 октомври.

Лекари без граници (Médecins Sans Frontières, MSF) предоставя безвъзмездна помощ на имигрантите в Гърция от 1996 г. През 2015 г. над 1 милион души, търсещи закрила, влязоха в страната по пътя си към Северозападна Европа. Това накара Лекари без граници да разширят дейността си и в момента организацията е активна в над двадесет локации, където предоставя психологична помощ, услуги в сферата на сексуалното и репродуктивно здраве и помощ на хора, страдащи от хронични заболявания.

This slideshow requires JavaScript.

Доктор Калина Йорданова, мениджър на програмата за психично здраве на Лекари без граници в Атина, е психоаналитичен психотерапевт и изследовател, доктор по Психоанализа и Антропология от University College London, Великобритания. От 2008 г. д-р Йорданова работи за Център за подпомагане на хора, преживели изтезание, София, а през 2016 г. се присъединява към Лекари без граници (MSF). Тя е автор на семинари и публикации, свързани със социалистическите трудови лагери в България и предаването на травмата от войната през поколенията.

Д-р Йорданова, бихте ли ни обяснили с няколко изречения, какво се случва с психиката на хората, които търсят убежище и какви са основните психологични проблеми, с които се сблъскват?
Въпреки че е трудно да опиша състоянието на търсещите закрила с няколко изречения, ще се опитам да очертая основното:
Трябва да разберем, че няма универсален отговор за ситуацията на търсещите закрила и затова всеки случай трябва да бъде разглеждан индивидуално. Това е така, защото всеки пациент притежава различен капацитет за справяне с психологическата травма в зависимост от предишния си опит с насилие и загуби, времето, през което е бил изложен на тях, капацитета на средата да предложи подкрепа и т.н. В този ред на мисли това, което се случва с психиката на търсещите закрила може най-добре да бъде описано с термина après coup*, който означава травматичния ефект на отминали събития, провокиран от обстоятелства в настоящето и винаги във връзка с индивидуалната история на конкретния пациент. Когато един търсещ закрила се сблъска с бавни процедури с неясен резултат, покъртителни условия на живот, липса на ориентация в страната домакин, злоупотреби и насилие по време на пътуването и след пристигането в бежанския лагер, травматичното миналото може да се завърне под формата на симптом.

Всичко от заобикалящата среда, което напомня на търсещите убежище за отминали загуби, раздели, насилие и безпомощност, може да предизвика психологичен проблем – психосоматични оплаквания, тревога, тъга, трудности при справянето с родителските задължения, мисли за самоубийство и пр.

Това са най-честите оплаквания, с които работи нашият екип.

Какви са дълготрайните последици за мигрантите от неизлекуваните психологични травми? И в допълнение към този въпрос – как влошеното психологично здраве влияе върху способността за интегриране в ново общество и защо грижата за психичното здраве трябва да е в основата на интеграционните усилия?

Резултатът от неразрешените психологични конфликти е тяхното усложняване. Един от термините, които използваме, за да назовем трудностите в преодоляването на травматичния опит, е усложнената реакция на траур. Това само по себе си е достатъчно убедително, за да илюстрира факта, че неразрешените психологични проблеми се натрупват, блокират ежедневното функциониране на пациента и правят живота му труден. На практика това означава, че психологическите проблеми, които не се адресират навреме, могат да повлияят драматично качеството на живот, да причинят тежки психиатрични заболявания (депресия, психоза, остри състояния на стрес) и да попречат на хората да се приспособят към приемната общност. Последното е особено важно, за да стане ясно колко необходимо е психологическото консултиране като част от процеса на интеграция.

Ако човек не е достатъчно здрав, за да осмисли миналото и да приеме реалността такава, кавато е, да възвърне контрола над бъдещето си и да започне да се наслаждава на живота отново, е много възможно да бъде изтласкан в социалната периферия, да развие чувство за безполезност, отчаяние и омраза, да започне да възприема заобикалящата го среда като враждебна и да отговори по също толкова враждебен начин.

„ (…)поради обстоятелствата, ролите на половете се променят за много краткo време – за много къс период хората трябва да се адаптират към ситуация, която изисква от тях договарянето на нови взаимоотношения в семейството или в двойката. Обикновено, такава промяна отнема десетилетия; семействата не са подготвени за това и често стигат до конфликт, поради новия баланс на власт, задължения и отговорности, които трудно се управляват в нови условия. Психолозите на Лекари без граници консултират двойки, които са трудни за работа, поради напрежението и стреса, пред които са изправени. Допълнителните стресори са често непонисими за пациентите, които вече се борят с депресивни и травматични симптоми.“ Из “Гърция 2016 – уязвимите биват изоставяни”

Докладът отбелязва шест основни външни стресогенни фактора, които са крайно увреждащи за психиката: разрушаването на семейната цялост, несигурността за бъдещето, липсата на физическа сигурност, изолацията и дискриминацията, условията на живот в лагерите, липсата на юридическа информация и помощ. Бихте ли обяснили как тези фактори са увреждащи?
Ще отговоря на този въпрос със следния пример: 40-годишна жена от Сирия, която живее в изоставен хотел в центъра на Атина, дойде в клинката ни на площад Виктория, за да потърси психологична помощ. Жената е в Гърция от 7 месеца заедно с дъщеря си в тинейджърска възраст и 5-годишния си син, след като семейството се е разделило в Турция и мъжът й е заминал за Швеция. Изкоренена от познатата среда на дома си, тази жена е принудена да се справя с проблеми, с които никога до сега не се е сблъсквала: юридически въпроси, свързани с процедурата й за убежище, образованието и възпитанието на децата й без подкрепата на близки и роднини, езиковата бариера, ежедневните трудности, свързани с обитаването на общежитие без лично пространство и гарантирана безопасност. Това, което тя преживява, е огромна тревога и объркване, произтичащи от продължителността на престоя на семейството в Гърция, усещането за липса на контрол върху децата й, които растат без баща, както и вината от това, че не е достатъчно добър родител.

Как начинът на живот на търсещите убежище оформя детската психика и какви дълготрайни травми причинява?
Децата са особено уязвими по време на конфликт поради три основни причини.

Първо, тъй като децата нямат когнитивната и емоционална зрялост да осмислят екстремните форми на насилие, а много от тях идват от зони на война, опитът им може да остане непреработен много дълго време, ако до тях няма възрастен, който да им помогне да интегрират и разберат ужаса, на който са станали свидетели.

Второ, децата са много възприемчиви към всичко, което касае родителите им и изграждат своето поведение в съответствие с това на родителите си. Те реагират и на най—малкия проблем, който се появява в семейството. В семейства, където травматичното минало на родителите ги е направило раздразнителни, затворени или агресивни, децата развиват обучителни трудности, разболяват се често или започват да нарушават закона, за да могат да привлекат внимание, да задържат семейството заедно или да отреагират тревожността си по някакъв начин.

Последната причина децата да са толкова уязвими е тяхната възраст. Всички ние изграждаме личността си и оформяме своята идентичност от много ранна възраст. Времето, прекарано в бежански лагери без структурирани занимания, адекватна подкрепа и сигурност за бъдещето, може да доведе до трудности във формирането на идентичността, рисково поведение и липса на цели и граници.

„Имам усещането, че ни третират като животни. Знам, че хората в Европа се отнасят с домашните си любимци по -добре, отколкото с нас тук. Децата ми са постоянно болни поради условията на живот; притеснен съм за тях. Предпочитам да се прибера в Сирия и да срещна бърза, но достойна смърт, отколкото да умирам бавно и в унижение тук в лагера“, казва 41-годишен мъж от Сирия, настанен в лагера в Калочори с жена си и трите си деца преди 6 месеца.” Из “Гърция 2016 – уязвимите биват изоставяни”

Макар ограничена, каква помощ е налична от страна на MSF за търсещите убежище?
Лекари без граници предлага индивидуална и групова психотерапия. Работим в условия на конфиденциалност и със специално обучени преводачи. Преди всичко, терапевтичната сесия е среща на пациент и психолог, която цели да създаде смисъл от преживяното от пациента на базата на взаимно доверие. Това означава, че за около един час в режим на регулярност в пространство, специално създадено за тази цел и при предварително уговорена продължителност на терапията пациент и терапевт се срещат с цел пациентът да осъзнае и разбере своето състояние, както и отговорността, която носи за собствения си живот. Терапевтичната рамка, групова или индивидуална, както и фокусът на работа – изследващ миналото или насочен към настоящия момент – трябва да бъдат съобразени с потребностите и капацитета на всеки пациент. Заедно с това трябва винаги да отчитаме факта, че търсещите закрила пребивават временно в лагерите и не бива да планираме задълбочени интервенции, ако нямаме достатъчно време да ги довършим.

Какви са основните проблеми, с които се сблъскват психолозите от Лекари без граници?
Има две основни предизвикателства пред психолозите на MSF. Първото идва от специфичния статут на временно пребиваване на нашите пациенти. В своето изследване на супер-модерността, френският антрополог Марк Оже твърди, че съществуват не-места като летищата и магистралите, които не предизвикват усещане за принадлежност, карат хората да се чувстват анонимни и самотни и в крайна сметка биват изоставяни. Бежанските лагери са такива не-места: те са обитавани по принуда и за кратко време, не са припознати като истински дом от никого и биват лесно напускани. Тези характеристики на местата, в които работим, ни пречат да завършим започнатата работа с пациентите, които могат да изчезнат във всеки един момент. Подобна динамика на отношенията представлява едно безкрайно повторение на загубата и раздялата, през които нашите пациенти са преминали, с риск да нямаме време да преработим тези преживявания. Второто предизвикателство пред нашия екип е свързано с крещящата нужда от специализирани услуги и липсата на партньорски организации, които могат да ги предоставят. Това създава объркване на езиците между заявения и реалния мандат на работещите с търсещи закрила.

Калина, защо избрахте да станете част от екипа на Лекари без граници? Съществуват много възможности за работа в хуманитарната сфера. Коя ще изберем е въпрос на информиран избор. Идвайки от бивша комунистическа държава, където хората бяха преследвани заради мнението си, аз развих особена чувствителност към независимостта и свободата. Лекари без граници е единствената хуманитарна организация, която не получава пари от структури на ООН, правителства или ЕС, а се издържа изключително от частни дарения. Финансовата независимост ни позволява да говорим открито без конфликт на интереси и да практикуваме професията си, независимо от корпоративни и политически влияния. Има още нещо, което искам да отбележа. Много хора избират хуманитарния сектор, защото се застъпват за правата на човека или защото обичат да помагат на другите. Въпреки че дълбоко уважавам и двете гледни точки, моята перспектива е различна. Като психолог, аз заемам неутрална позиция, докато придружавам пациентите си в процес на лично израстване. Това означава, че ги възприемам като хора с права и отговорности, които притежават потенциала да си помогнат сами. Вярвам, че това е единственият начин оцелелите след война да успеят да възстановят себеуважението си и да се впишат в приемащата ги среда. Как се отразява работата Ви с бежанци върху живота Ви извън професията? Работя с бежанци от осем години и съм научила много от работата си. Ценя малките удоволствия в ежедневието си и имам шанса за досег до култури, с които в противен случай не бих могла да се срещна. Но най-ценното в работата ми е, че тя ми помогна да разбера по-добре интимната връзка между историята на моето семейство, свързана с участие в четири войни (Първата и Втората Балканска Война и Първата и Втората Световна Война) и интереса ми към психологическата травма. Заедно със супервизията и личната ми анализа, моята работа с пациенти е третият основен извор на прозрение. Извлякла ли сте някакви изводи за човешката психика от работата си с хора, които са минали през екстремни изпитания? Не бих нарекла наблюденията си заключения, защото връзката ми с работното поле е много жива и постоянно добавя към това, което вече съм научила. Все пак, работата ми с бежанци и докторското ми изследване върху предаването на опита от войната през поколенията в Босна и Херцеговина задават определени посоки на мислене. Първата е, че преживяването на крайни форми на насилие прави изключително трудно символизирането на опита и в крайна сметка води до психологическа фрагментация. С други думи, бруталното насилие може да промени завинаги личността на жертвата, раздробявайки я на несвързани и неосмислени парчета минало. Такъв „несмлян“ опит може да засегне и следващите поколения. Второто ми наблюдение е свързано с природата на съвременната война. Аз мисля, че тя е различна от войните, което сме виждали досега. Съвременната война интернационализира насилието с бързия обмен на бойци през граница и глобалните потоци пари, които финансират бойните действия. Съвременната война използва прецизни оръжия с огромен оперативен обхват, заменя идеологията с чисто корпоративен интерес, води се от разстояние върху територии, които са географски далеч от реалните сили на сблъсък и предоставя терен за изява на множество участници. Всичко това създава усещане за заличаване на земя, тяло, историческото наследство, идентичност и културна памет. За разлика от жертвите на предходни войни, които могат да видят своето символично оцеляване в оцеляването на своите деца и култура, гражданите на Алепо и Мосул се изправят пред ужаса на тотално унищожение без никаква надежда. Подобно преживяване, особено продължено във времето, може да нанесе осакатяващи последици, както на конкретния човек, така и на следващите поколения.