Смееш ли да се смееш. Проф Софи Скот.

Смееш ли да се смееш. Проф Софи Скот.
Rate this post

(…) едно от интересните неща, от това, което знаем за смеха е, че това не е нещо, което работи пред огледалото – това е нещо, което правиш с други хора.  

sophie_scott_new
Prof Sophie Scott Photo: http://www.icn.ucl.ac.uk/

Професор Софи Скот е британски невролог, старши сътрудник в University College London (UCL) и заместник-директор на Института по когнитивни невронауки към университета. Научните й интереси са съсредоточени върху изследване на неврология и невропсихология на човешкия глас, реч и смях.  Към настоящия момент проф. Скот се занимава основно с изследване на невробиологията на речевите възприятия (включително функционалните подсистеми на човешката слухова кора, еволюцията на речта, разликата между разбираемост и разбиране, както и профилите на възстановяване на афазия). Проф. Скот печели международна медийна популярност основно с работата си в дебрите на смеха, както на академично ниво, така и на сцената като комедиант на регулярните комедийни събития, които университета организира. TEDx лекцията й “Защо се смеем” има над 2,5 млн. гледания, които продължават да растат.

Проф. Скот, смехът е странно изглеждащ феномен – хората изведнъж оголват зъби, започват на издават звуци, които не винаги са особено ласкателни, лицата им почервеняват и така натакък. Какво представлява смехът всъщност и защо го правим?
Смехът е основно социално поведение, така че това е нещо, което правим, когато сме около други хора. Другото нещо, което е доста вярно да се каже, е че смехът често е неконтролируем и неволен или може да бъде такъв, така че има неща, които не можем да навигираме или контролираме относно смеха.
Има много причини да проявяваме това поведение, смеенето. Фактът, че го правим около хора повече, показва, че смехът има по-малко общо с комедията и хуморът и повече със социалните процеси и доста често е силно преплетен с човешката реч. И последното нещо, което може би бих добавила, връщайки се към неволността на смеха , е, че когато се смеем много силно, започваме да движим много по-силно гръдния кош, от колкото при нормален говор и следователно, произвеждаме много по-различни звуци. Изкарваме много повече въздух и това изкарва от нас много високи, пискливи звуци и пр.

Смехът уникален ли е за човешкия вид или и други животни се възползват от това поведение?
Ние не сме единственото животно, което се смее. Много дълго обаче хората са смятали, че сме уникални в това отношение. Смeхът е много добре описан вече в академичната литература при други маймуноподобни например – шимпанзета, горили, орангутани – те се смеят и то по начин, който много наподобява човешкия смях.

Смях се среща и при плъховете. Забележете обaче, че и при плъховете, и при орангутаните, и при хората, това което обединява смехът, е социалната му проява: когато сме с други представители на нашия вид и особено, когато имаме някаква комуникация по между си. Най-добрият общ пример е гъделичкането, но може да го видите и по време на игра.

Интересно е от социална гледна точка, как и защо смехът се е запазил като поведение. Смехът изглежда, че ни лишава от голяма част от мускулният ни контрол, толкова много, че често хората губят контрол над отделителната си система. Смехът всъщност ни прави доста уязвими, което не би било полезно при отбрана от хищник. Защо мислите, че смехът се е запазил като поведение в еволюцията?
Мисля, че това е точно така – ние наистина ставаме много уязвими, когато се смеем, точно както казвате – има този механизъм, който ни кара да губим контрол. Хората стават слаби, некоординирани, когато се смеят и наистина не изглежда да е от голяма полза в еволюционен смисъл. Има състояние, което се нарича уринарна инконтиненция при смях, което по-често се среща при млади хора, но може да продължи през целия живот и изглежда, че има нещо общо с точно този механизъм. Не знаем много защо това се случва. Знаем, че се случва, но не и как и поради каква причина. Възможно е да има връзка между игровото поведение и смехът. Не знаем дали същата загуба на контрол се случва и при други животни , за това на този въпрос ще трябва да отговоря с – знаете ли какво? Имаме нужда от повече изследвания по този въпрос, защото все още не знаем достатъчно.

Знаем, че смехът е междурасово, международно и универсално разпознаваем. По света хората разпознават смеха като израз на удоволствие, щастие, одобрение, невротично разпускане на напрежение и пр. , но генерално – като изява на позитивни емоции. Знаете ли дали в някои държави се смеят повече от колкото в други и това има ли общо с цялостното усещане за удовлетвореност? (въпросът е свързан с резултатите от междунационални проучвания на нивата на щастие и удовлетвореност, където България неизменно заема последните места)
Hе мога да кажа със сигурност, защото не мисля, че сме правили систематично проучване по тази тема, но знам, че има култури, които считат смехa за по-неуместен от други култури. В Япония хората се смеят и има много ситуации, в които японците биха се смели. Смехът на работното място обаче там се счита за много невъзпитана проява и хората не биха си позволили да се смеят по време на среща или мероприятие, което се смята за важно. Не знам достатъчно как това се съотнася спрямо различните култури и нации, просто наистина няма систематични изследвания около дискусиите за уместност. Това е много тясно специализирана тема и не знаем как тя се отразява на щастието. Налага се, доста разочароващо, да кажа, че и тук ни трябват повече изследвания, защото наистина не знаем каква е връзката между смеха и щастието.

Според скорошно изследване по-слабо икономически развитите общества с по-висока социална корупция са склонни да възприемат усмихнат човек като по-малко интелигентен от същия човек, без усмивка на лицето. Каква е вашата интерпретация на това?
Моето подозрение е, че става дума по-малко за това, което се случва, когато хората се усмихват и повече за недоверие. Не знаем какво се случва в тези по-слабо развити общества с висока корупция що се касае до възприятие и сигнали на други емоции. Смятам, че хората винаги могат да намерят причина да не харесват някого, когато са твърдо решение да не го харесват: дали ще се усмихва повече или ще се смее много, това е без значение. Никак не е необичайно за хората да съдят другите хора и това има по-малко общо със смеха или усмивката и повече с нагласата ни да не харесваме някого. Смятам, че става дума повече за доверие от колкото за усмивка и какво означава тя.

Знаете ли дали смехът се променя през времето. Винаги ли сме се смеели по този начин или има модни тенденции и при смеенето?
Много трудно е да се каже, защото едва от скоро правим записи на човешкия смях. Съвсем анекдотично бих казала, че за мен е много интересно, когато слушам записи на радио предавания от преди 60 години. Записите звучат различно, качеството не е същото както сега, но всъщност доста голяма част от смеховете, които чувам, звучат, както биха звучали и сега. Подозирам, че голяма част от спонтанния смях, защото не е волеви и контролиран, не се е променил през годините значително много. Социалният смях, от друга страна, бидейки нещо, което научаваме, може би се променя, както много други неща се променят, когато комуникираме. Начинът на говорене наистина се променя с времето и това е защото е нещо, което научаваме един от друг, учим се и прихващаме от другите, както и те от нас.

Какъв е физиологичният ефект на смеха и как помага за намаляване на стреса?
Що се касае до смеха и намаляване нивата на стрес, има някои физиологични промени, които се случват по време на смях, които в действителност понижават стреса. Това е например понижаване на нивата на адреналин – ставаме по спокойни, когато се смее. В по-дългосрочен план, нивата на кортизол също спадат – това е хормон, които се отделя, когато в действителност сме подложени на по-големи нива на стрес. Наистина, изглежда, че смехът е нещо, което ни прави по-спокойни и спомага за редуциране на стреса. Освен това, смехът увеличава усвояването на циркулиращите ендорфини , което е възможно да е по-скоро свързано с физическото упражнение свързано със смеха, но дава лек енергиен тласък, което пък води до приятно усещане.

Със сигурност обаче можем да видим физиологични промени при смях, които са свързани с приятни усещания и понижен стрес.

Dr Jaak Panksepp is an Estonian-born, worldly acclaimed neuroscientist and psychobiologist, known in the popular press for his research on laughter in non-human animals.
Д-р Панкшеп, световно признат неврологи психобиолог, печели популярната преса с изследванията си върху смеха при не-хора.

Каква е социалната функция на смеха и по какъв начин помага на хората да се свързват един с друг?
На по-базисно ниво, не знаем. Просто това е нещото, което правим. Д-р Жаак Панкшеп, който е медийно известен с изследванията си с плъхове, казва че в сърцето си смехът е покана за игра. И аз мисля, че има тази положителна валентност – безобидна, не стресираща дейност – на която каниш хората да се приседният, емоционално. Има интересни изследвания, които показват, че при утвърдените връзки, при дългогодишните брачни двойки например, хората могат да използват смеха като начин да регулират емоциите си заедно. Мисля, че това е много интересно, защото предполага, че със смеха не само сигнализираме на някого, че го харесваме, но бихме могли да изградим и по-дълбока връзка и пак чрез смях, кога и как, да се караме взаимно да се чувстваме по-добре в тежки ситуации. Смятам, че всички биха желали да знаят повече за това.

Може ли престореният смях да доведе да промени в неврологичното функциониране на тялото. За да не звучи голословно този въпрос – може ли , например, смеховата йога да помогне при депресивни състояния или три минути смях през огледалото да повиши ниватата на щастие?
Определено, в много буквален смисъл, знаем, че престореният смях, смехът на сила, има някои от същите ефекти върху нивата на ендорфин. Знаем също така, че понеже смехът води до смях, смехът е много заразен и така престореният, насилствен, ако искате, смях, може да доведе до искрен, спонтанен смях. Това е и принципът на смеховата йога: преструвай се докато успееш наистина. Преструваме се, че се смеем, докато не започнем да се смеем наистина. Може да намерите много предложение за това как смеховата йога помага при депресия или ако се смеете в огледалото всеки ден, ще станете генерално по-щастливи. Обаче за това няма никакви научни доказателства. На хората им се иска това да бъде вярно и има много хора, които наистина много –много се наслаждават на смеховата йога, както й такива, които не се наслаждават никак – но истината е, че ние просто не знаем. Мисля, че едно от интересните неща, от това, което знаем за смеха е, че

това не е нещо, което работи пред огледалото – това е нещо, което правиш с други хора.

Трудно е да направим разликата между смехът и социалният компонент към дивидентите на това поведение.

Смехът може ли да бъде навик, на който да се научим?
Да, той е именно това. Знаем, че в голямата си част, социалната употреба на смехът е именно приучена. Определно може да бъдем предразположени да се смеем и да се научим да го правим. Смехът, сам по себе си е предразполагане и отговаряне. Не е нужно да сме го виждали или чували, за да го практикуваме. Глухите и слепите бебета се смеят и могат да бъдат окуражени да го правят. Знаем от изследвания с плъхове, например, че колкото повече гъделичкаш бебе-плъхче, толкова повече се смее то като възрастен плъх. Така че определено това е поведение, което може да бъде окуражено и определено може да се научим да се смеем.

Как избрахте сферата на академичните си интереси?
Винаги съм се интересувала от звуци, музика и реч и преди около двайсетина години започнах да се занимавам повече с връзката между емоциите и гласа. Не започнах от самото начало със смях – интересувах се както от положителни, така и от отрицателни емоции закодирани в гласа и така смехът естествено стана част от изследванията ми. Щом веднъж започнеш да се занимаваш със смях, установяваш, че той е навсякъде.

Изявявате се и като стенд-ъп комедиант. Какво ви вдъхнови да се качите на сцената?

Наистина се занимавам със стенд-ъп като странично занимание и всъщност започнах да го правя само заради University College London, където съм базирана в момента. Те правят регулярни събития, наречени Bright Club, на които академиците към университета правят стенд-ъп комедия. Когато за първи път чух за това, си помислих, че това е най-ужасното нещо в света. Но с времето ми стана интересно, защото мой колега участва и каза, че наистина се е забавлявал. Помислих си, че ако той може и аз мога, и се оказа много интересна дисциплина. Но освен това се оказа и много интересен начин да получиш друга перспектива върху смеха. Накара ме да мисля по по-различен начин за смеха и да гледам на смеха на публиката различно. Голяма част от това, което правят комиците на сцената, е на практика да менажират смеха на публиката, да ги предразполагат към поведението смях. Това е много интересен страничен поглед, алтернативен поглед върху смеха.

Leave a Reply