Пътят на Бойка към Афродита

[Total: 2    Average: 3.5/5]

 

Снимка: Енчо Найденов, сп. Ева

Бойка Велкова е българска актриса. В линка към името й ще откриете дългия списък с роли, които е изиграла и играе на сцената и пред камерите. Моноспектакълът Пътят към Афродита е също в този списък. Постановката е писана по мотиви от книгата на Изабел Алиенде “Афродита” и избрани мисли от личния дневник на актрисата и е единствената, която аз съм гледала два пъти – първият от любопитство, а вторият – нарочно и за удоволствие.

Бойка е едно от ярките имена в българския културен живот. Музикантът Теодосий Спасов е женен за нея, а двамата имат син, който учи в Шотландия.

Интервюто с Бойка взех дни след като разговарях с Изабел Алиенде. Въпросите са идентични, до колкото контекстът позволява.

Как започна 2017г. за Вас? С какво се занимавате?

Годината започна с един проект, който мисля да осъществя като режисьор. През 2015г. завърших режисура за драматичен театър. Проекът се казва „Светът на дълбоките води“ и се готвя за него усилено. Имам чудесна комуникация с авторката Оля Стоянова, която написа тази пиеса за нашия екип в Народния театър.

Радвам се, че ще имам възможност да направя едно българско заглавие, което е уникално. На първо място, без български пиеси не може да има български театър и той да е сериозно стъпил на краката си. От не по-малка важност е и това, че текстът е написан брилянтно, с чудесен диалог и с много плътни образи. Пиесата се интересува от темата за жените, за женската природа, за жени във властта. Става дума за Елизабет I и Мария Стюарт и за цялата палитра от емоции и чувства, които една жена притежава в тогавашния мъжки свят.

Какво е тогава отношението Ви към феминизма и къде е мястото на жената днес?

Мисля, че жената има своето място и тя трябва да допълва мъжа, както мъжът жената.  Трябва да има една равнопоставеност, защото тогава има хармония, има любов. Както е знакът Ин и Ян.  Вярвам, че всеки трябва да се стреми към това, ако иска да има по-красив живот, повече специални момент, изпълнени със светлина.

Вие и съпругът Ви сте заедно от повече от двайсет години. Какво научихте за любовта през това време?

Научих много. Научих, че първо трябва да започна от себе си – да променя лошите навици, някои качества, които не харесвам в себе си, да се смиря повече. Научих се да практикувам емпатия, както и да оставям място на партньора си в особени моменти. Това са важните неща, това съм научила и продължавам да се уча.

За съжаление, тази дума любов, е прекалено преекспонирана и понякога губи смисъла си. Сега се сещам, някъде бях чела, че никога не е имало епидемия от любов. Имало е епидемия от чума, от холера, от  СПИН, но от любов – не. Дори учениците на Христос също са се съмнявали и не са я практикували, с изключение към него самия. Но въпреки че е изпразнена от съдържание поради неправомерната й употреба, все пак си струва да мислим за същността й и за това, че всеки човек има право на любов, носи я в себе си, но е забравил, че това.

Кой тогава е пътят към Афродита?

Пътят към Афродита е пътят към самите нас, пътят към любовта. Това е пътят към забравената любов, която е в нас, любовта, която сме оставили някъде, в някой тъмен ъгъл. Това е пътят към Афродита.  Пиесата е писана по книгата на Исабел Алиенде „Афродита“, която се занимава с любов, еротика, храна и всякакви пъстри истории от нейния живот. Моето представление „Пътят към Афродита“, което се играе в Народни театър на сцена на  четвъртия етаж, е заимствало от книгата едни 14-15 страници, а всичко друго, разбира се по-малката част, са мисли от моя дневник. Както Алиенде започва от сетивата и след това се оказва, че човек има повече сетива от тези пет, които ние познаваме, които го извеждат на едно по-светло място.

В ежедневието си борите ли се с телесната и духовната Афродита?

Не, не се боря. Хармонизирам ги. Когато човек живее в това измерение, така нареченото 3D измерение, той е заобиколен от материални неща, които трябва да може да управлва, а не те да управляват него. Важно е да си в хармония, иначе е много трудно.

Имате син. Той на колко години стана?

Моят син е на 23 години. Учи в Шотландия. Пътува през живота.

Мислите ли, че ще остане там?

Не, не се замислям за тези неща. Това е негово решение, аз не мога да го спра, ако той реши да остане там. Мисля си, че по-скоро не, но времето ще покаже. За сега още учи, опознава света, хората.

Имате ли усещане за това, какво представлява това поколение от хората, които са на годините на сина Ви в момента  и мислите ли, че те имат нужда от нещо – от насока, от послание?

Аз мисля, че това поколение е почти съвършено и ние, по-възрастите, сме виновни за това, те да не се изразяват правино, да правят своите грешки. Те са много по-осъзнати от нас, от мен и можем да се научим на много неща от тях. Скоро гледах предаване за едно 18-годишно момче, което е вече студент по кинорежисура, което се занимава с темата на щастието – защо не сме щастливи и как трябва да станем щастливи. Какво по-красиво от това, толкова се вдъхнових!

Може би ние, по-възрастните, трябва да се замислим, дали ги насочваме във вярната посока, дали наистина ги разбираме, дали се поставяме на тяхното място, за да проумеем точно какво искат те и как трябва да им бъдем приятели, и как да си помагаме взаимно, да се допълваме. Трябва да градим мостово по между си, а не да копаем пропасти.

Споменахте колко Ви е вдъхновил младият човек, който изследва щастието. Каква е вашата дефиниция за щастие?

Мисля, че едно от най-важните неща, човек да бъде щастлив, е да е спокоен, да не е тревожен. Важно е  човек да намери хармонията, да изследва вътрешния си свят и да намери своя център, равновесието си.

Мисля, че там някъде е и тайната на живота.

Важно е наистина човек да направи това пътуване към себе си и да се изследва. Не може целият свят да ти е виновен. Трябва да започнеш от себе си, да разбереш какво ти не си свършил, какво ти не си осмислил. И тогава може човек наистина, както се облива в светлина от слънцето, така да бъде облян от щастие и  да върви през живота по-усмихнато, по-разбиращо, по-позитивно. Това е. Всичко останало са стени, които трябва да събаряме. И те ни се дават, за да можем именно да се осъзнаем. Иначе не можем да продължим напред.

До каква степен, според Вас, управлението на една държава определя щастието на народа й?

Има някакъв известен процент. Ето например,

в нито една предизборна кампания  и въобще някаква програма, не чувам думата „култура“.

Нито веднъж не я чух и това не ми харесва. Културните дейци на тази държава не са кой знае колко много и едно правителсво би могло да им осигури едно по-достойно съществуване. Хората на културата са до стената, като на разстрел. И въпреки всичко правят неща. Но това не може да продължава, защото батериите се изчерпват в един момент.

Много бих се радвала, ако някой от всички хора, които искат да управляват държавата, се занимават и с културата, а не само с образование и здравеопазване, които са наистина много важни, но културата върви с образованието и с много други неща. Защо я пропускат, не знам.

Каква е разликата между фантазията, която имахте за кариерата си, когато започвахте, и реалността?

Да ви каза откровено, нито исках да ставам балерина, нито актриса. Исках да се занимавам с друго. Много пъти съм го казвала и сигурно се повтарям, но моята майка беше причината първо да играя балет, след това се разболях и тя прехвъри балета към театъра и аз изпълних нейните желания. Сега обаче, като се обърна назад, разбирам, че може би наистина това е моето призвание, за което съм й благодарна, защото тя явно го е открила в мен и ме е насочвала, а аз не съм го осъзнавала тогава. Сега не бих се занимавала с друго. Танцът ми помага да се движа по сцената по всякакви начини. Правя живота си като танц – елегантно, леко, ефирно. Така се опитвам да присъствам и в театъра. Това е един доста труден и сложен път и човек минава през много изпитания. Някои казват, че трябва да имаш късмет и сигурно е така, но

късметът е по-малкият процент, всичко останало е труд, осъзнаване и много-много работа.

Имах едни мечти, едни фантазии за себе си, но попаднах в друг свят, за когото съм благодарна.

Влияете ли се от настроенията си? По-продуктивна ли сте, когато сте щастлива или нещастна?

Вече не. Вече не се влияя. Мисля, че съм постигнала една вътрешна хармония. Дори, когато ми се случват неприятни неща, аз съм щастлива, защото това е една червена лампичка, която им показва къде съм сбъркала. Прегръщам всички тези неща с усмивка, благодарна съм за това и продължавам напред.

Как се променя през годините отношението Ви към Вас самата и към тялото, което имате?

Това е особено нещо, защото

тялото в един момент заживява някакъв свой живот след едни определени години,

от които нито се страхувам, нито се срамувам, напротив. Просто полагам грижи и контрол. Искам да съм здрава на първо място и да продължа да практикивам професията си, защото това понякога има много голямо значение. Човек не трябва да става фанатик, но на първо място трябва да се погрижи за тялото си. Поддържането на тялото и на духа – това е част от здравето ни.

Снимки:
http://boikavelkova.com/, Енчо Найденов, сп. Ева

Leave a Reply