Нова страница. Исабел Алиенде.

[Total: 0    Average: 0/5]

Непълното интервю с Исабел Алиенд излиза в брой 12 на списание “Amica”, март 2017 г.

Чилийската писателка Исабел Алиенде е издала над 20 книги, преведени на повече от 35 езика и продадени близо 70 милиона копия. Нейните най-известни творби включват романите “Къщата на духовете”, “Ева Луна”, “Приказки на Ева Луна”, “Дъщеря на съдбата”, “Портрет в сепия”, “Паула”, “Бележникът на Мая”. Творбите й до голяма степен са базирани на личния й опит и историческите събития в него, като същевременно се преплитат с елементи на мит и магически легенди.

Няколко от нейните книги са филмирани, включително вечната “Къща на духовете” с участието на Мерил Стрийп, Джереми Айрънс, Антонио Бандерас, Глен Клоуз и Уинона Райдър. Още три филма, базирани на нейни романи, се снимат в момента – “Афродита”, “Ева Луна” и “Подарък за любим човек”.

С течение на годините Алиенде получава множество награди за работата си, а през 2014 г. президентът Барак Обама награждава Алиенде с президентския медал на свободата.

На 9 декември 1996 г. Алънде основава фондацията “Изабел Алиенде” в чест на дъщеря си Паула Фриас Алиенде, която изпада в кома след усложнения от болестта порфирия, довела до нейното хоспитализиране. Паула е едва навършила 28 години, когато умира през 1992 г. Фондацията е “посветена на подкрепата на програми, които насърчават и запазват основните права на жените и децата да бъдат овластени и защитени”.

През 2015 г., след 27-годишен брак, Исабел Алиенде се разделя с втория си съпруг, адвоката и писател Уили Гордън и се мести в малка самостоятелна къща с кучето си. През октомври 2016 г. тя се срещна с адвокат в Ню Йорк, с когото се влюбат и планират скоро да се съберат и да заживеят заедно.

Свързах се с асистентката Ви в началото на годинaта.  Тя каза, че сте се оттеглили на едномесечен творчески ритрийт, което, разбира се, съвпада и с 8ми януари – датата, на която започвате новите си книги. Какво се появи на бял свят на 8ми януари тази година?

Всъщност, завършвах последната си книга. Мислех, че ще приключа през декември, но това не се случи. Трябваше да пренапиша цялото нещо наново. Името на новият роман е „Непобедимо лято“. Дейстието се развива в Щатите, в Бруклин, през 2016 г. Ще бъде публикувана на испански през юни и на английски – може би до края на годината. Моят издател в Бъгария е наистина чудесен. Те са издали повечето от моите книги и съм сигурна, че в някакъв момент и тази ще излезе в България, но не мога да кажа все още кога.

През 2015г. се разделяте с втория си съпруг Уили след 27 години брак. В интервю казвате, че периодът на раздяла е бил и предиод на преосмисляне и изследване на любовта – може ли тя да продължи вечно, защо приключва, можем ли да имаме любов във всеки етап на живота си. Какво научихте за любовта?

Първото нещо, което научих, е че нищо не е сигурно, всичко се променя с времето. Когато срещнах Уили преди много-много години, се влюбих лудо в него на момента и мисля, че останах влюбена

много дълго време. През тези години дъщеря ми почина, две от трите му деца също си отидоха, той се разболя. Така че, преживяхме много трагични моменти, той се депресира много и в някакъв момент връзката ни се промени.

Научих още, че трябва да работиш за една връзка през цялото време и двамата трябва да работят заедно. Ако само един човек е заинтересуван да поддържа връзката, тя няма да работи. И ние, мисля, се опитахме известно време , но после той спря да се опитва и това доведе до нашата раздяла.

Мислех си, че ще бъда много щастлива сама и известно време наистина успявах да бъда. Преместих се в малка къща, с моето куче и започнах нов живот – нови приятели, нови съседи. Единствените неща, които останаха същите, са семейството ми и офиса ми, хората, които работят за мен. Но останалото – всичко се промени. Мислех си, че се справям много добре и че няма да се влюбя повече. Миналата година обаче, един мъж от Ню Йорк ме чул да говоря по радиото. Пътувал към Бостън и отбил, за да изслуша предаването. Бил толкова впечатлен, че писал на офиса ми. Аз получавам стотици писа, но не знам защо, на неговото отговорих. Започнахме да си пишем всеки ден в продължение на пет-шест месеца. Най-накрая се срещнахме през октомври и се влюбихме, сега имам много дълбока връзка. Разбира се, той е в Ню Йорк, а аз в Калифорния, но планът е да се съберем. Мислех си, че това никога няма да ми се случи отново. Но, виждате ли, дори на 73 можеш да намериш любовта. Това, което научих е, че няма възраст за страстта. Можеш да си тийнейджър, да си на петдесет или на осемдесет. Няма значение.

Това са фантастични новини, много обнадеждаващо!

(смее се) Защо, Ирина, защо обнадеждаващо! Винаги има надежда. Осъзнах, че съм много по-щастлива, когато съм влюбена. Мисех, че мога да съм щастлива сама и наистина мога, но така е много по-добре – когато споделям живота си с някого.

Исабел и Паула Алиенде.

Споменахте загубата на дъщеря си, както и  децата на бившия ви съпруг. Това трябва да е бил най-трудният период в живота ви. Каква е гледната ви точка за загубата и способността да не се вкопчваш в болката?

Това научих по трудния начин. През 1992г., когато бях на 50, дъщеря ми Паула изпадна в кома и година по-късно почина. През тази дълга година аз се грижих за нея и ден след ден трябваше да се уча да пускам всичко свързано с нея да си отиде. Мислех си, че мога да контролирам ситуацията, мислех, че мога да я накарам да се почувства по-добре, милех, че мога да й дам комфорт. Но в действителност това, което можех да направя, беше много малко. Трябваше да се откажа от всякакви форми на контрол и да се предам на факта, че тя щеше да си отиде. И когато накрая почина, трябваше да се сбогувам и с последните неща, свързани с нея, и да запазя само нейния дух и спомените си. Това беше най-трудният урок в живота ми, но е нещо, което и до ден днешен ми се налага да използвам. Когато се разделих с Уили, за мен беше толкова лесно да  оставя къщата, мебелите, картините, Уили, старите приятели. За себе си днес  мога да кажа, че се чувствам свободна.

Чувствам, че не съм привързана към нищо материално и към много малко хора.

В ТЕД-лекцията си казвате, че възнамерявате да живеете страстно. Как се поддържа страстта жива и има ли допирателна между страстта и зависимостта?

Не мисля, че страстта и зависимостта имат нещо общо. Страстта е енергия. Енергия на въображението и действията, които извършваме в живота и това може да се приложи към всичко – страст към работата ми, страст към страната ми, страст към каузите, които подкрепям, като феминизъм, справедливост; всички тези неща са нещо много важно в живота ми и се отнасям към тях със страст. Същото правя и що се касае до любов и връзки. Аз не се интересувам от познати – искам приятели; не ме вълнуват просто роднини – искам хора, които наистина са ми близки, хора, на които мога да вярвам сляпо, хора за които бих жертвала всичко, за да им помогна. Това са връзките, които ме интересуват. За другото нямам време.

В работата си се отнасям със страст към всяка книга, която пиша. И веднъж щом е готова – тя вече не ми принадлежи, започвам нова със същата страст – нова тема, нова глава, ново проучване.

Това е начинът, по който мисля за живота. И за щастие, възрастта не е фактор при ентусиазма за живот. Мисля, че фактът, че мога да се влюбя отново, означава, че съм с отворено сърце и имам страст към ежедневния живот.

Олга Мъри, на която Исабел Алиенде се възхищава, е основател на Фондацията за подпомагане на младежта в Непал.

Имате ли някакви малки съвети за това как да поддържаме страстта в ежедневието?

Бих казала, че първото нещо е да сме здрави. Много е трудно да си страстен или енергичен, когато си болен. Възможно е, но е много трудно. Затова, като сте в добро здраве, единственият ми съвет е – излезте навън! Излезте от себе си. Спрете да се вглеждате в себе си и в малкия си свят и вземете участие в света навън. Бъдете навън, бъдете в полза на общността, в която живеете, бъдете част от живота, от новините, от това, което се случва на съседите ви, на приятелите, на семейството. Мисля, че хората стават мързеливи и засядат в зоната си на комфорт и спират на участват в живот. И по този начин стават депресирани, тревожни и стари.

Познавам една жена – Олга Мъри. Тя е на 92 години. Тя е най-пламенната жена, която познавам.  Има фондация, която работи със сираци в Непал, всяка година пътува – 6 месеца е в Непал, за да ръководи фондацията. Помогнала е на хиляди деца. Ето така се живее страстно на 92. Няма възраст за това.

Казвате, че сте била феминистка още преди думата да съществува и сте станала такава, след като сте се сблъскали с нещастието на репресираните жени. Днес жените имат думата феминизъм. Мислите ли, че са по-щастливи?

Мисля, че сме постигнали много. Аз съм родена през 40те в Чили, в много консервативно католическо общество. Положението на жените по това време беше много по-различно от положението им днес. Днес имаме жена президент. Така че, нещата са се променили и то за добро в много държави. Въпреки това, много жени все още са много репресирани. Жените са все още изнасилвани, експлоатирани и малтретирани в много страни. Има места, на които жените са третирани като добитък, нямат никаква стойност и място в обществото. Имаме още много работа. Но много неща са постигнати и те са се случили благодарение на феминизма. Мисля, че жените трябва да се борят за правата си. Никой няма да им даде нищо – ние трябва да си го вземем.

Младите жени днес, които мислят, че не е нужно да работят за себе си и че борбата е приключила – те са в грешка.

Сега в Щатите имаме президента Тръмп, който е женомразец. Той е ужасен човек.

И имаше огромни демонстрации на жени във всеки град и е много важно да се взима участие.

По време на дискусия, на въпрос какво е посланието Ви към младите хора, които днес страдат от политическата ситуация във Венецуаела, Вие казвате, че правителствата си отиват, хората остават. До каква степен управлението на една държава е определяща за щастието на нейния народ?

Правителствата си отиват, правителствата се променят, но хората остават. Аз преживях това в Чили. Ние бяхме под диктаторски режим в продължение на 17 години и това се промени, днес имаме демокрация. Но мисля, че правителствата дават тон на живота на хората. Ние преживяхме диктатура, при която нямахме право на избор, нямахме свободна преса, нямахме информация, нямахме прогрес и свобода и всеки можеше да бъде арестуван и убит,  без това да направи впечатление на когото и да е. Това налага настроение на терор, което, разбира се, не позволява щастие. Може би някакъв вид лично щастие, да, но не и щастие на държавата.

Ние живеем в САЩ, където днес половината държава, ако не и повече от половината, живее в страх. Страхуват се от това, къде ще довете управлението на този президент, който,  изглежда, е луд. Аз съм ужасена от това, което се случва с Щатите и се надявам, че институциите ще съумеят да устоят на лудостта на правителството, че ще успеят да устоят на лудостта на Тръмп.  Но ако това не се случи, нещата ще се променят драматично за тази държава и то към лошо.  Вижте Сирия. Милиони бежанци, милиони хора, които повече от шест години се борят за живота си.

През последната година и половина интервюирам хора за щастието. Повечето хора, с които разговарях, са учени, които изследват щастието. Изглежда обаче, че нещо убягва на науката в търсене на щастието. Вие каква дефиниция давате на тази дума и мислите ли, че щастието е по-близо да изкуството отколкото до науката?

Не мисля, че науката може да дефинира щастието. Щастието се изживява. И не мисля, че щастието е перманентно състояние – то е моментно състояние. Можеш да си щастлив в един момент и нещастен в следващия. Идеята, че можем да сме щастливи постоянно, без никакви неудобства, е лудост и не се случва по този начин. Щастието за мен е да си доволен от това, което имаш. Това не означава да не мечтаеш за повече или да си представяш неща, които искаш, но генерално трябва да си щастлив с това, което си и с обстоятелствата около теб. Не искай твърде много, защото колкото и да искаш, винаги ще има още след това, това е безкрайна битка. Никога няма да имаш всичко , което искаш, за да си щастлив.

Щастието е нещо, което се случва в сърцето, в душата  и няма нищо общо с това, което имаш в света. То е това, което си и не мисля, че науката може да го дефинира.

Понякога щастието е въпрос на хормони и типа човек, който си. Има хора с ужасни животи, с ужасяващи трагедии и те пак са способни да изпитват щастие. Има и хора, които имат всичко – имат пари, имат красота, младост, имат всичко, което искат и пак са депресирани и нещастни. Всичко е много персонално.

Това ме води към следващия ми въпрос – когато сте по-продуктивна – когато сте щастлива или когато сте нещастна?

Настоение ми няма нищо общо с продуктивността. Писането е моята работа. Ако работиш в офис, отиваш на работа всеки ден, без значение дали си щастлив или не. Аз ставам всеки ден в 6ч. Първото, което правя, е да отговоря на всички имейли и след това започвам работа и моята работа е писането. Няма значение, дали се чувствам щастлива или не този ден, дали имам главобол или не – това е, което правя, имам тази книга да напиша и го правя. Няма нищо общо със щастието.

„Магически реализъм“ е дефиниция която върви ръка за ръка с книгите ви. Как се чувствате отностно този етикет и оставили ли сме място в живота си за магия?

Това зависи от дефиницията на магически реализъм днес.

За мен винаги има едно мистериозно измерение на реалността, неща, които не могат да се обяснят, да се преборят или контролират.

Това е измерение на мистериозното, на духовния свят и нямам предвид духове или нещо подобно. Мисля, че хората, които обичам, които са починали или са далеч от мен, те всички живеят с мен.  Мисля, че моите герои стават истински хора, когато пиша за тях. Позволявам това да се случва в живота ми. Позволявам мистерията, съвпаденията, мечтите и сънищата, които могат да са профетически, да бъдат част от живота ми. Позволявам го и в книгитеси. Това за мен е магичски реализъм. И мисля, че има място за него в живота на всеки.

 

This slideshow requires JavaScript.

 

Leave a Reply