Лондон е за трета година и аз работя вече известно време в организация за промотиране на психичното здраве и подпомагане на тези, на които не им е било промотирано на време. В ранния следобед, следвайки местните порядки, се запътвам към кухнята на офиса, за да си направя чай. Навън, разбира се, вали. В кунята е топло и тихо и аз спокойно притискам чаената торбичка към ръба на чашата, за да я омаломощя и изхвърля преди да разваля чая с мляко.

– Аaaйиирийнаaa – чувам иззад гърба си провлачения глас на Дейвид. Дейвид е австралиец. Типичен австралиeц – човек може спокойно да си представи как вади сърф от задни…я си джоб, а от русите му къдрици падат мидени черупки и свита марихуана.

-Извинявам се, че те притеснявам – продължава Дейвид, с придобитото си английско маниерничене – но се чудех дали би искала някой път да вечеряме заедно?

– … Ирина, Дейвид! Името ми е Ирина!… На среща ли ме каниш?

– Да! – категорично отсича Дейвид и в този момент аз осъзнавам, че не знам как се отказва на покана за среща… учтиво.

– Аз не вечерям. С колеги… Дейвид.

– Аз току що бях уволнен.

“О, фак  дет! Какви са шансовете?!”, мисля си. На това място всеки нормален човек ще измисли поне три добри причини, въпреки утежнените обстоятелстства, да НЕ излезе с Дейвид: женена съм; лесбийка съм; религията не ми позволява да излизам с тъпаци. Аз?

– Чудесни новини, Дейвид! Петък?

– Петък е ок!

Дейвид се обръща и си тръгва и аз оставам сама и озадачена, с омаломощеното си пакетче чай.

В този момент правя грубата равносметка на причинно-следствените връзки довели до тази ситуация…  и отбелязвам зачестилото наличие на няколко от онези моменти:

Когато: работиш спокойно на компютъра си и поглеждаш с крайчеца на окото към долния десен ъгъл на десктопа, в нелеп опит да излъжеш себе си, че само поглеждаш към часовника, а всъщност очакваш червена точка да е маркирала някоя от петнайсетте програми за комуникация; само че не е.

Когато: вадиш телефона от джоба си, за да провериш колко е часа (не че нямаш часовник и всъщност какъв е този нездрав интерес към времето!!) и тайничко се надяваш някоя от петнайсетте чинно свалени апликации за комуникация да мига… И нито една не мига. (те може и да мигат, ок, защото като адекватен на съвремието си човек, имаш над 350 приятели от целия свят и все някой има какво да ти каже във всеки един момент от денонощието, но да кажем, че то това е еквивалентно на никой да не ти мига). И в този момент си казваш – fuck that shit!! и :

А.) си отваряш акаунт в сайт за запознанства;

Б.) си купуваш вдигащи наркотици от свободно преминаващ наблизо дилър и отиваш на рейв или BDSM парти;

В.) си казваш още веднъж –  fuck that shit! и неохотно се съгласяваш да вечеряш с Дейвид в петък, докато тайно се надяваш в четвъртък да го блъсне автобус.