След обстоен анализ на стихотворението “Аз съм българче” на дълго живелия и починал при спорни обстоятелства Иван Минчов Вазов, става ясно, че само две твърдения в цялото произведение не са продукт на художествена фикция, в контекста на нашето съвремие. Те са както следва:

Аз съм българче и силна

майка мене е родила;

(…)

Аз съм българче. Обичам

наш’те планини зелени…

Останалите твърдения лесно могат да бъдат оспорени:

българин да се наричам –

първа радост е за мене.

Не само, че не е първа радост за мене, ами  доста често откровено се срамувам – срам ме е от пожарникара и физкултурника на чело на държавата, от всички първи места, които оглавяваме по негативни европейски и светвони класациие, от Златки, футболисти, самбисти и целия отбор все лични юнаци на българския обществен каймак, заради които се боря за британско гражданство. Срам ме е и от повечето българи в чужбина (както навярно и те се срамуват от мен, но аз поне си знам – с джапанки и анцуг никой никога не ме е виждал!).

 Аз съм българче свободно

– Дали е така? От гледна точка на управата, това е вярно – нямаме ни един министър в затвора, при все че на всичките им е там мястото. Но пък за сметка на това и най-мършавата кука може да разфасова на улицата нищо неподозиращия гражданин, ако реши,че е “подозрителен”. Законът за защита на личните данни е само мастило по страниците на .. там където седи, защото всеки продавач, контрольор, охрана на заведение и пр. ценни служители боравят с личните данни на свободните българи. Списъкът със случки и събития  от подобен свободен характер зависи от границите на въображението.

в край свободен аз живея,

– Важи горе написаното, включвайки  крайно свободите ни международни отношения, които ни принудиха да четем за медицинските ни каторжници в Либия, да станем част от ЕС, да се откажем от ракията и шкембе чорбата, да прекараме една зима без газ, заради чужди недоразумения.

всичко българско и родно

любя, тача и милея.

– Малко са българските и родни неща, които предизвикват такива емоции в мен и за повечето се води спор, дали пък не са гръцки или сръбски, за да се продават легално зад граница по силата на европейските изисквания.

Аз съм българче и расна

в дни велики, в славно време

И в Лондон, Великобритания.

син съм на земя прекрасна,

син съм на юнашко племе.

Тя, земята, дядо Иване, все още е прекрасна, но голяма част от нея е скрита под грозни хотели и голф игрища. И племето още е юнашко, ама пак не в контекста на твоя патриотизъм. Ако в оная нощ през 1921 година не беше се забавлявал с гимназистки от Първа девическа гимназия, сега 7-мо училище (до скоро известно като най-наркоманското училище в София,) и беше поживял още 100-тина лета, щеше да видиш как се живее с пенсия, чиито материален еквивалент са кофичка кисело мляко и половин бял заводски хляб. Ето ти тебе героизъм! Щеше да натриеш носовете на упрекващите те, че вместо да се биеш за родината, си се крил в Одеса (за което ние все пак сме ти благодарни, защото в противен случай над какво щяха да пишат сега бедните кандидат-студенти, които, само така, между другото, СУ вече приема с оценка 2.5 специалност Българска филология).

И аз съм българче, дядо Иване и ако се казвах Пътка, като в добрия стар виц и аз трудно щях да избера, как да изпиша името си на латиница, за да кандидатствам за чуждо гражданство.

Честит празник, мили българчета!

С обич,

Irina Atanasova