Д-р Марк Фин¹

Университет на Източен Лондон

Превод: Ирина Атанасова

  

1. Резюме

2. Двойката като микрокосмос и метафора

3. Сигурният рай на привързаността

4. Знанието за отдадеността и доверието

5. Проникване в интимността

6. Моногамията и нейните алтернативи

7. Поглед към Хаосмоса

8. Заключение

9. Библиография

 

 

 Резюме

Настоящата статия предлага критически преглед на психологическите теории върху диадичните* интимни взаимоотношения от 1930г. насам. Критиката е насочена към изключителното фокусиране на тези теории върху хетеросексуалните взаимоотношения от западен тип, тяхното нормативиране и заклеймяването на всяка друга проява на интимност като девиантна и следователно ненормална, нередна, болна. Разгледани са основни теории, касаещи интимните взаимоотношения, а именно теории на привличане, отдаването,доверието, интимността и моногамия. За тези аспекти на интимните взаимоотношения психологията твърди, че са централни и основополагащи за стаболните взаимоотношения в двойката. Те обещават илюзорен ред, лишен от усещане на хаос. Настоящата статия разкритикува тези стабилизатори като ограничаващи възможността за трансформиране и развитие на партньорите в двойката. Като помощни теории са приведени аспекти напроцесуалната философия и теория на хаоса и са разгледани като онтологична основа за систематизиране на интимните взаимоотношения. Настоящото проучване и теории около практиките на отворената не-моногамни взаимоотношения са адресирани във връзка със споменатите критически наблюдения и цели да предложи един нов психологически поглед върху интимните взаимоотношения, както и ролята на индивида в тях.

 

Ключови думи: взаимоотношения в двойка, стабилност, хаос, процес

 

*диада – двойка

б.пр.

 

От Втората Световна Война насам и главно като резултат от нея, ортодоксалната психология предлага тясно определен начин за разбиране и стабилизиране на интимната двойка, разглеждайки основно хетерoсексуалните моногамни взаимоотношения. Заедно с популярните брачни наръчници и розови романи, психологическата литература многократно утвърждава тази представа за традиционната интимна двойка, представяйки я като унифицирана, ексклузивна, пермаментна и непроменлива диада (напр. Branden, 1981; Cramer 1998; Fletcher, 2001; Hendrick, 2004; Gottman, 2007). От гледна точка на преобладаващите теории, романтичната двойка е относително неизменно и естествено явление и изграждането на една двойка, както и качества, необходими за това изграждане, изхождат от индивида по подразбиране. От гледна точка на социалната психология, половите и сексуални признаци, ориентирани към традиционното понятие за двойка, са многократно утвърждавани като маркери за морална и икономическа стабилност, като предиктори за благоприятно развитие и са задължителни характеристики на отговорния и достигнал личностова зрялост индивид. Половите и сексуални признаци са разглеждани още постоянно подложени на поредица самонаблюдателни и самоопознавателни процеси, разкрития и изключения, за които се смята, че гарантират чистота и предсказуемост на поведението.

Сферата на психометричното измерване изобилства от скáли, създадени за измерване на стабилността на хетеросексуални двойки от средната класа. От това психологическо гледище изграждащите компоненти на взаимоотношенията, като интимност и отдаденост например, се идентифицират и измерват с помощта на скáли като: Тест за семейно приспособяване (Locke, Wallas, 1959; все още се разпространява), Скáли за приспособяване в двойката (Spanier, 1976) и Индекс за самооценка (Miller, Berg, & Archer, 1983). Що се отнася до алтернативните взаимоотношения в двойка или алтернативните двойки изцяло, тенденцията в психологията и социалните науки е в насока сравнение на разнополовите и двуполовите двойки. Това сравнение води до заключването на сходствата в тези две групи двойки единствено в сферата на оценката на задоволеност и стабилност на базата на хетеро/мононормативност (e.g., Blumstein & Schwartz, 1983; Kurdek, 2004). Значение на различията между еднополовите и разнополовите практики при сформиране на интимна двойка започват да се отдава едва след 1990, когато основно социологията започват да отчитат лесбийските и гей взаимоотношения като открито заявяване на свободата на ненормативните практики на отдаденост и интимност (e.g., Giddens, 1992, Weeks, Heaphy, & Donovan, 2001). В последно време обаче прави впечателние, че поне по-старите двойки лесбийки и гей мъже се причесляват към структурата на романтичната мононормативна двойка и усещането на лична стабилност, за което се смята, че тя води. (Heaphy, 2009). В този дух Джил и Хердиерхоф (Gill and Herdieckerhoff, 2006) изследват начините, по които фикционалния образ на жената в съвременния чиклит (женска литература) подсилва или съответно отблъсква от традиоционния романтичен дискурс, със своята чиста патологизация на нежеланата самостоятелност (в смисълна на неангажираност в двойка). По подобен начин други теоритици акцентират върху отвореността на една не-моногамна връзка, ситуирана по неудобен начин между дискурса на романтиката и свободата (e.g., Klesse, 2007), въпреки предхождащите твърдения за “трансформираната интимност” в по-гъвкавите взаимоотношения (Giddens, 1992). Върпосът тук е, че романтичната форма на интимни взаимоотношения продължава да бъде малко или много доминираща, със съдържащото се в нея обещание за сигурност, лично щастие и за чувство на осъщественост сам по себе си и спрямо другите.

Докато лимитираните икономически и социални ресурси, преубежденията и семейните задължения, както и редица други ограничения, без съмнение правят труден за устояване наратива за романтичната двойка (Heaphy, 2009), със сигурност има още какво да се каже и предложи в сферата на психология на интимното партниране. В този труд бих желал да направя критически анализ на хегемонията на психологичеснкото познание за стабилността на взаимоотношеният в интимната двойка и нашето място в тях, което спомага за привилегироването на романтичната традиция като убедителен дискурс (Wetherell, 1995) и като „религия на сигурността“ в светлината на традиционно разбиране за сигурност (Beck & Beck-Gernsheim, 1995). За да рамкирам този преглед на психологическия апарат, чрез който се изгражда стабилната двойка, частично ще засегна теории за привързаност, отдаденост, доверие, интимност и моногамия, както и вариращите, но взаимосвързани основи на усещането за стабилност и субективните фактори, които се асоциират с практиките на изграждане на двойка. Въпреки че пречупвам темата през перспективата на пост-структурализма, моето намерение не се свежда до самоцелното развенчаване на твърденията за истинност на романтичната двойка. В подкрепа на моите твърдения прилагам и теории на нелинеарните процеси и неравновесие, за да поставя на преосмисляне възможността за изгражндане на интимни взаимоотношения, влючващи проуктивна концетуализация на непознатото и несигурното, както и една различна гледна точка за стабилност. За целта се позовавам на съществуващото мислене и концепции за отворените не-моногамни връзки, като начин да дам приложение на не-фундаменталните онтологии на релационните процеси и процесите на създаване на интимна двойка.

В предстоящия раздел се позовавам на определени социоисторически условия, довели до настоящото разбиране за стабилност в интимната двойка, представена като космичеко единство и регулярност, а сама по себе си – като микрокосмос на социополитически ред. Ще разгледам още някои доминиращи възгледа в изследователската психология, както и съществуващи теории от средата на 30-те години, когато социалният климат в САЩ и Обединеното Кралсто беше озрял достатъчно за научни изследвания на мнимите закони на стабилното роматично привличане.

 

Двойката като микрокосмос и метафора

За да редуцира една по-комплексна и централна картина, класическото възприемане на комоса на практика ляга на схващането, че земята е едно неделимо цяло – самодостатъчно и сферично. Вярвало се е още, че земните и небесни тела са съществували в хармония, поддържана от природните закони на една неподвижна, спокойна и уравновесена вселена. Въпреки това, идеалът за вселеснски ред (космос) е бил свързван с утвърдени модели и с една привигилирована форма или обект, който е съществувал отвъд времето, пространството и процесите и за който обект се е вярвало, че е перфектен в неговата централна и автономна тоталност. Това е бил един теоцентричен космос, божествено вдъхновен от стремежа към хармония. За Платон този космос е отразявал обществото и неговите цивилизоващи политически ценности. Отново в Платоновата философия срещаме принципа за единното цяло, подплатено от митологичното андрогинно начало (след като Зевс разсича андрогините, те прекарват живота си в търсене на своята половина, за да се завърнат към естествената си заедност-цялост). Докато тази философска идея за универсална цялост и вечност със сигурност са били поставяне на съмнения от Античността до днес, то класическата метафора за космически ред и субективна цялост продължават да обуславят по един сложен начин човешката психика и структурите на всекидневния опит и преживявания (Ferguson, 1990). Социополичическият прочит на тази метафора например е оформил концепцията за разнополовото тяло и сексистокото отношение към него от Античността до наши дни. (Laqueur, 1992).

Съвременните репрезентации на романтичната любов и стабилността на взаимоотношенията остават силно зависим от класичеката юдео-християнска метафора за симбиотичното единство в двойката, само и единствено чрез което може да се постигне състояние на хармония и единство. Джон Готман, психологияческият гуру на брачните въпроси, всъщност започва един от бестселърите си за брачна стабилност с библейска картина на гласове, огласящи небесните селения, щом две души се открият и слеят в единна хармония. По същият начин в придобилите широка популярност книги за Марс и Венера (e.g., Gray, 1992), диадичната хармония (равносилно на космическа хармония), която триумфира над всичко останало, се счита за есенцията на стабилните взаимоотношения по отношение на полова симетрия, в която хомосексуалността и хомосексуалните взаимоотношения са изключени въобще или пък, напротив – са силно нормализирани. За Лакан (1975/1998) обаче това понятия за диадично-космическо единство не е нищо повече от една фантазия за копулация, в която върховенството на формата (като фалически символ на мисълта и съзнанието) пенетрира и осеменява материята (като материализация и женско допълнение на формата). В такъв случай, при фантазията за тотално космическо единство съществува както разграничение, така и хармонична цялост между форма и материя и следователно, между мъжките и женските принципи. От тази предпоставка Лакан говори за занието – космическо и друго – като генериращо всепоглъщата фантазия, че има такова нещо като сексуална връзка или както Финк (2002) го интерпретира – че стабилна връзка между половете е изобщо възможна. Стремящ се да формулира психоанализа, която да е лишена от фантазията за цялостност и единство, Лакан насърчава мислене, което се оттласква от символизма на инертните и двуобразни сфери и се приближава до хлъзгавата система от мисли, които не могат толкова лесно да създадат опозиционни и унифициращи категории като мъж-жена и вътре-вън (Финк, 2002).

Докато символът на сферата (пръстенът) може да бъде приет за централен в романтичния дискурс и ритуали, заради фантазията за хетеросексуално генитално единство (цяло), неговото превъзходство е също обвързано с вярването, че стабилността на двойката е представителна за социалния и емоционален ред, които от своя страна са метафорични и институционализирани. Почти по времето, когато на западната буржоазна двойка (и на ядреното семейство в по-широк смисъл) й бе предложено “вътрешно” пространство на сигурност и домашна неприкосновеност в архитектурен и метафоричен смисъл (De Swann, 1990), се появи и понятието на Хобс “обществен договор” (след това частично преработено от Русо, Лок и Кант). С известно притеснение относно легитимността на суверена или държавата, Теория за обществения договр бързо се превърна в една от най-доминиращите и влиятелни теории в обастта на моралната и политическа мисъл и би могла да се разглежда като основополагаща за модерната (хетеросексуална) двойка във връзка с нареденото, морализирано и политически-угодно усещане за стабилност.

Историците, изучаващи брака, нееднозначно наблягат на начините, по които брачният договор през XVII и XVIII век в Европа е служел като метафора на политическата власт и авторитет (e.g., Peters, 2004; Stone, 1992). Легитимността на суверенитета и държавата се е отнасяла в един по-стар смисъл до статуса и неизбежната йерархична система и така по-малко хора приемат естествеността на принудителния ред и тяхното недоброволно подчинение на този ред. Като следствие на този твърде пенетриращ стил на управление, бракът, заедно с репродукционните му функции, е играел роля на микрокосмос на суверенитета на властта, където мъжът “естествено” е “властвал” над жената, с качеството й да бъде осеменена и нуждаеща се от контрол и напътстване. С появата на Теория на обществения договор в либералното политическо мислене обаче се появи преминаване към една още по-романтична и прикрита форма на управление, която търси да се позове на доброволния характер на политическа задълженост и ангажираност у човек. Така, позиционирайки субекта като свободно съгласяващ се, подчинението и спазването на закони вече не е мотивирано с употребата на сила, а с чувство за задължение, но задължение, което е продиктувано от понятия като свобода, равенство и обич, което разбира се, не прави управлението от края на XVII век по-малко принудително (виж Barry, Osborne, & Rose, 1996). Мисълта ми тук е, че вътрешната стабилност на двойката, като микрокосмос на връзката държава-субект, е абсолютно задължителна за стила на либералното управление, чиято легитимност и власт зависят от микро-управлението на сърца, желания и стил на живот (виж Pateman, 1988, за феминистичен критика на обществения договор във връзка в брака и пола). Следователно, романтизирането на понятието “брак по любов”, при който мъжете и жените са свободни да дадат своето съгласие, както и да преговарят, идва, за да служи като метафора на определена политическа договореност, а организираният принцип на стабилното единство в двойката, може да се разглежда като политически оправдан и благоприятен.

Ако прескочим до XXI век в Щатите, ще открием Джордж Буш – младши, който обещава над един милион долара за финансиране на изследователски и социални програми в подкрепа на стабилния брак, а в същото време отказва да узакони гей-браковете, защото подобен брак не насърчавал семейната (и от там – политическа) стабилност. И в действителност, хетеросексуалният брак се е превърнал в основен фокус на неолибералния политически дневен ред, а психологията силно се застъпва за тази пропаганда, като пазител на “стабилните” двойки. Готман например продължава да пробутва на пазара своето твърдение, че може да предскаже, дали една двойка ще “остане щастлива заедно или ще изгуби съвместния си път” (Gottman & Silver, 2000, p. 2) и поддържа тезата, че “някоя скрита, зла сила върлува в Америка и тласка браковете към разпад” (Gottman, 2007, p. 16). Все едно подобен дневен ред и съпътстващите го политиките, не е нищо повече от битка за гражданско и лично спасение; сякаш този дневен ред трябва да бъде доброволно прегърнат, както разделеният и искащ човек от гръцката митология или неиздържаната и сложна материя на либералистичната рационалност.

В съответствие с това и е начинът, по който академичната и популярна психология разглежда липсата на партньор като симптоматична за недоволство, изолираност и самоунищожителност (Gottman, 2007) или в по-ранни и екстремни текстове, дори като “хроничен дистрес, без възможност за разтоварване”(Moustakas, 1972, p. 15). Както ще обсъдим в следващият раздел, влиятелната теория на Джон Боулби (John Bowlby) за привързването и стабилните “връзки на любовта” се изчерпва с разрива на връзката майка-дете, щом се стигне до хаоса на раздялата и изолацията; при все това, в този контекст интимната двойка е поставена като антидот на двойката майка-дете.

 

Сигурният рай на привързаността

Концепцията за емоционално наситен и политически полезен любовен съюз, която беше твърдо установена в Европа през XVIII век, беше научно обяснена като дух на времето на позитивизма и беше поета и доразвита от психологическите теории. От проучването на Боулби върху привързаността от 1930 става ясно, че субективните емоционални устои и връзки са до голяма степен обусловени от взаимоотношенията с майката (Bowlby, 1969, 1978). В контекста на нарастващата детска престъпност и променящата се роля на жената по онова време, Боулби наблюдава стресиращите ефекти при отделянето на децата от майките им. Връзката между раздялата и детската престъпност е била потвърдена и Боулби заключва, че привързаността (или търсенето на близост) при деца е доказателство за биологични и психически механизми, които дават на детето усещане за сигурност и последваща емоционална стабилност, в случай разбира се, че майката е винаги на разположение и откликва подобаващо. За Боулби, това означава, че здравата връзка между дете и майка осигурява благоденствието и по-нататъшно положително напасване в една отговорна, емоционална и изключителна диадична връзка, както на майката, така и на детето.

Боулби отива дори по-далече, като настоява на съществуването на облаги от “емоционална връзка” при всички близки взаимоотношение, подчертавайки сигурното убежище и “сигурната база” като две от определящите черти на “емоционалната връзка” (виж Bowlby, 1979). Под “сигурната база” се има предвид фигурата, към която е насочено привързването, в качеството й на платформа, от която може да се изследва околната среда, а “сигурно убежище” идва от там, че се разчита на същата тази фигура, за комфорт и закрила от заплахите и изолацията отвън. Тези понятия обаче могат да се разглежда по-скоро като последствия от вече изградени конструкти на стабилност и заплаха, от колкото като естествени компоненти на създаването на връзка, независимо дали е между майка и дете или интимна връзка между зрели индивиди. Емоционалната връзка може да бъде алтернативно обяснена като ефективна стратегия за “управляване” на майките и в по-късен етап – за управление на всички останали (Rose, 1989). Това е форма на управление, която ни накара да се стремим към взаимоотношения, базирани на устойчивост и единство, с ясни задължения и взаимна отзивчивост по начина, по който емоционално стабилното поведение и интимност са демонстрирани и преживяни най-добре.

Теориите на Боулби бяха четени от широка публика и разглеждани като практическото доказателство на това, което Фройд вече беше предложил – че патологиите при възрастните имат своите корени в детските емоционални разстройства. Баулби обаче застана срещу радикалното фройдистко твърдение, че привързаността както при децата, така и при възрастните, е продиктувана от потиснат сексуален импулс. В лицето на увеличаващото се социално и фамилно вълнение на прага на Втората Световна Война, еротичните копнежи бяха заменени от доста по-битови желание за стабилност и уют. Фройдистките, до известна степен хаотични, течения на нежното и чувствено либидо, носещо конотациите на непредсказуем поток, бяха видяни като не по-малко патологични и заплашващи живота и така беше дадена привилегия на диадата ‘майка-дете’, като жизнеутвърждаваща връзка, която позволява напасване, за сметка на фройдистката едипова триада. Субективността в теориите за привързаността вече не се отнасяше до аморални инстинктивни удоволствия (Richards, 1996), а стана морализирана в свързаните взаимоотношения между двама, където индивидите са задължени да осигурят собственото си развитие, стойност и задоволство в съответствие с правилната организация на емоционалното благоденствие и щастие (виж Ahmed, 2010).

Прилагането на Теорията на привързаността към взаимоотношенията в двойката беше продължено от концепцията на Хазан и Шейвър (1987) за романтична любов като процес на привързване. След като бяха категоризирани и модели на привързването (Ainsworth, Blehar, Waters and Wall,1978) – като сигурни (зависимо привързване ) и несигурни (избягващо и амбивалентно привързване), прилагането на Теорията на привързаност към зрялата романтична връзка беше едва ли не предвестник на момента, в който психологията ще обхване “цялата гама от любовни преживявания”(Hazan & Shaver, 1987, p. 512). Това влиятелно прилагане на Теория на привързването е ясно подтикнато от предположението, че е естествено и заложено по природа на човек да иска и да се стреми към (а не избягва и отблъсква от) типичното преживяване на романтичната двойка, както и към стабилността, която се счита, че тя осигурява. Неизбежността на тази здравословна привързаност при сигурните манифестации на връзката обаче ще бъде поставена под върпос от самокласифициращи се индивиди, които могат да се разгърнат над и извън категориите “сигурен” и “несигурен” (Brennan, Clark, & Shaver, 1998; Feeney, 1999). От там ще стане ясно, че стабилното романтично привързване съществува двойствено на ръба на реда и не в уютния сигурен рай, където двузначността и нередностите привидно отсъстват. Подобен еретизъм в стила на привързване на индивида може да бъде разгледан като функция на личните и публични субективности на модерността, които включват както автономност така и следователно конкурентни стандарти за постигане на стабилност (Beck & Beck-Gernsheim, 1995; Cancian, 1987; Giddens, 1992).

Ще продължа разглеждането на темата като се обърна към психологизирането на понятията за отдаденост и доверие, като ключови принципи за запазване състоянието на покой в сигурното убежище и за избягване на заплахите за стабилните взаимоотношения в двойката , които са подклаждани от наложените ценности като диадично познание, баланс и предсказуемост.

 

Познанието на отдадеността и доверието

И докато Боулби е бил загрижен за установяването на здрави взаимоотношения между майка и дете, в Щатите Луис Търман и колегите му започват първото психологично изследване на брачната стабилност (Terman, Buttenweiser, Ferguson, Johnson, & Wilson, 1938). Основният интерес на това проучване и бил насочен към това, по какво се различават щастливите от нещастните бракове. В съответствие със зародилата се традиция на личностовата психология в Америка по това време, Търман задава въпроса: “Какъв тип личност е заложен в основата на щастливите бракове?” С използването на лични доклади (самодоклаждане) обаче не е бил установен оптимален личностен профил, но изследването е вдъхновило огромен брой последвали проучвания, целящи да предвидят стабилността на брака/двойката. Докато много изследователи в момента използват Пет-факторния модел на личностните черти, за да обосноват научно тези поведенчески характеристки, които най-добре пасват на брачната продължителност, например “откритостта” и “алтруизъм”(Donnellan, Conger, & Bryant, 2004), през следващите 50 години след Търман личността не е особено проучвана като предиктор за успешна връзка.

През втората половина 50-година на XX век има също малка прекъсване при разглеждането на щастието като показател за стабилни интимни взаимоотношения, когато в Щатите почва да се гледа на стабилността на двойката през перспективата на нейната взаимоотношенията вътре в двойката. Нова парадигма на междуличностовия обмен възбуди търсенето на систематични диадични закони по отношение на вътрешното равновесие. Моделът на соцЗапочвайки с идеята, че обмена на социални и материални ресурси е централен аспект на човешките взаимоотношения и интеракции (Thibaut & Kelley, 1959) перспективата на когнитивния социален обмен беше на крачка да застане в основата на теория на икономическото поведения, която би могла привидно да обясни и подсигури стабилност на двойката. Социалния обмен включва четири фундаментални мотиватора – награда, разходи, резултати и сравнение (т.е. сравняване на настоящата връзка с алтернативни). Основното предположение е, че връзката ще се задържи до тогава, докато ползите надвишават разходите (Kelley & Thibaut, 1978; Walster, Berscheid, & Walster, 1973). Без съмнение, вдъхновявайки със своето неолиберално наблягане на икономическата и лична свобода, които трябва да бъдат постигнати чрез самостоятелността на индивида, Теорията на социалния обмен се превърна в най-цитираната теоретична перспектива в психологическите проучвания върху брака и интимните взаимоотношения, а заедно с това Теорията на привързването се превърна в крайъгълния камък на брачната консултация и терапия (Johnson & Lebow, 2000).

Ранните приложения на Теория на социалния обмен започват с проучването на Левингер (1965) върху когнитивните компоненти на ангажираността (отдадеността) в двойката. Този нов акцент върху интимната отдаденост направи възможно изолирането на самостоятелен конструкт, който може да служи за стабилизиране на бракове и което е по-важно – е под прекия контрол на всеки индивид (Adams & Jones, 1997). Хората в двойка вече не трябваше да се притесняват дали са щастливи, нещастни, напаснали се към поведението на привързаност или дали имат правилния тип личност; вече беше възможно да работят върху тяхната отдаденост и да й правят икономическа оценка. С помощта на психологическия напредък, двойките вече имаха възможността активно да менажират стабилността на интимните си взаимоотношения, чрез активирането на правилното поведение на експлоатация. Това, което правилните поведения на експлоатация включват е: сексуална и емоционална връзка, справедливото поделяне на задълженията, насърчаването и споделянето на мрежите от социални контакти, отворена комуникация, отглеждането на позитивни илюзии/възприятия на партньора и избягването на атрактивни алтернативи (Harvey & Wenzel, 2001; Kurdek, 2004). На практика, това, което предлага психологията е, че избягването на неяснота и несигурност в отношенията трябва да бъдат старателно менажирано като проява на отдаденост, независимо дали тези дразнители са в лицето на външни атракции, негативни нагласи към партньора или неравноправие.

В психологическите теории на романтичната отдаденост значителна важност се отдава на индивидуалната страна. Освен вече споменатите поведения за запазване на стабилните взаимоотношения, много важна роля има и демонстрирането на саможертва, като част от палитрата на поведенията на експлоатация, в името на отдадеността (Rusbult, Olson, Davis, & Hannon, 2001). Користният индивид от Теорията на социалния обмен е всъщност представен като идеално съвместим и етичен. Като се има предвид добавения романтичен императив на това симбиотичното единство, темата за интимните взаимоотношения се налага да бъде балансирана от взаимозависимостта между партньорите и модерното настояване за самодостатъчна автономност като аспект на личната себестойност, поставяйки индивида в всеразширяващия се свят на противоречиви дискурси и задължения. Нещо повече, отдаващият се индивид, който се предполага, че е свободен да оценява и избира, може да бъде обвинен в липса на свобода по отношение на задължителното преследване на културно санкционирани и морализирани „допустимите“ поведения във връзката (Lawes, 1999; Finn, 2010). Най-ясно се вижда колко силно морализирани са тези поведения в идеите за това, какво означава доверието на партньора и доверието в партньора при интимните взаимоотношения.

Психологията на доверието в двойката също има своите корени в Теория на социалния обмен, а преди това и в политическата рационалност на либерализма, който създаде понятията за социално и релационно доверия, подсигуряващи единство ред и предсказуемост, както вече беше обсъдено по-горе. Доверието в двойката се разбира като силно желано и подлежащо на измерване поведение или предразположение на индивида (e.g., Boon, 1994; Rempel, Holmes, & Zanna, 1985; Rotter, 1980), както договорена концепция, жизненоважен елемен за намаляване на несигурността (Holmes & Rempel, 1989). Доверието, както отдадеността и привързаността, е изследвано като деадично условие и теорията предполага естествено заложено желание за ексклузивна и перманентна интимна връзка. Това, на което психологията настоява като основни компоненти при изгражднане на доверия в двойката, са предсказуемостта на партньора, неговата склонност към зависимост, както и надеждата и вярата, че партньора ще отстои своята отдаденост. Подобно на отдадеността, за развиващото се чувсво на доверие се твърди, че лежи на избягването на серия от атрактивни възможности, като по този начин доверието спомага за изграждането на сигурност в двойката, именно чрез това тенденциозно отбягване на атрактивни алтернативи. При тези условия, императивното доверие може да бъде разглеждано като превръщащо връзките в институция на максималната сигурност, чрез функцията му да гарантира (несигурно) знание за предстоящото във връзката и да осигурява липсата на съмнение, почуда и риск. (Willig, 1997; Worth, Reid, & MacMillan, 2002).

Понятието доверие в този случай, предполага възможността за истинност и откритост на партньорите във връзката: истинност, която не предполага нищо по-малко от демонстрацията на приемащо и предвидимо поведение. Нарушаването на доверието се приема като предателство на обещаната сигурност – сигурност, направляваща връзката и ангажираните в нея индивиди, към ужасяващите полета на прекъснатите връзки, несигурност и неистинност. Според разпространените теории и брачни наръчници (напр. Block, 2000), особено травмираща проява на предателство на доверието е изневярата. Според теория на привързването, както й според нейните предшественици, след изневяра естествено последващите реакции са свързание с огрочение и безконечна мъка. Това е описано като естествена и правилна реакция, обяснена с наследената необходимост от сигурност и ролята на екслузивните взаимнотоношения в тази необходимост от сигурност. Но тези учредителни игри на вярност, взаимно отдаденост и доверие, всъщност не водят толкова сигурно към определена и гарантирана сигурност, колкото към регулирани прояви на баланс, без силни смущения и дисциплинирана истина. От всички качества на интимната двойка, които психологията се опитва да изтъкне като особено значими за стабилността, никое друго не пенетрира и произвежда повече вътрешна истинност от субективираните технологии на саморазкриванеот на интимността.

 

Проникване в интимността

На интимността, за която се твърди, че е намесена в изграждането на двойка (както хетеро така и хомосексуална), е отредено специално значение в психологията и е универсално разбирана като ключът към “сферичното цяло” и “човешкото добруване”. Според литературата, посветена на интимостта, емоционално и сексуално обвързаната двойка е привигилирована в контекста на пълно изразяване на интимна близост и по това допринася най-много за удовлетвореността, едиността и стабилността на двойката (e.g., Hassebrauck & Fehr, 2002; Mackey, Diemer, & O’Brien, 2000; Prager, 1995). Едва от началото на 80-те психологията започна да измерва интимността по отношение на нейното субективно възприемане (Schaefer & Olson, 1981) и започнаха да се разработват терапевтични програми и теники за самопомощ, които да подкрепят двойките в “искрената” им проява на интинос (Masters, Johnson, & Kolodny, 1988). Това времево разграничение на разглеждането на изследване на интимността в психологията е от голямо значение, тъй като то се появи като резултат на културната вълна през 60те години на XX век, при която фокусът беше рязко изместен от сексуалната моногамия като проята на истинска диадична близост и автентичност. В този контекст, не е случайност, че психологията започва силно да се интересува от интимността като форма на вътрешно разкриване, показващо повече от това, което се разкрива чрез сексуалния акт сам по себе си, и като способна да осигури повече стабилност на двойката на по-дълбоки и прецизни нива.

В своят известен наръчник за по-добри отношения в двойката “Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на диадичната интимност, описвайки я като “спонатанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри” (1964, p. 180). Жерард (1964) и други след него, по подобен начин поставят акцент на интимността, която според тях е билна най-добре демонстриране чрез саморазкриване. Хайдн (1978) например определя правилната форма на интимност като “броят на различни аспекти и качества на личността, които са разкрити на партньора и до каква дълбочина” (стр. 378). А Макей, Диймър и О’Брайън (2000) рамкират романтичната интимност като чувство, което позволява спокойното, честно и открито споделяне на лични мисли и чувства, които не се споделят по принцип при други взаимоотношения. Смята се, че по този начин саморазкриващата се диадична интимност е предизвикана от уникалното разкриване и разкриването на “истинското” Аз на партньорите; с други думи, интимността е изживяването на пълното саморазкриване на предполагаемото истинско Аз както и опознаването на истинското Аз на партньора. По този начин става ясно, че психологическият профил на видимата интимна същност на индивида е възможна, благодарение на съществуващия просвещенския модел на автономен индивид със силно развит личен свят, който приютява и развива познаваема вътрешна дълбчина (виж Фуко, 1976/1998).

Като оставим настрана набедените за съществуващи различия между половете, профилът на зрелият интимен индивид събира в себе си характеристики като позитивено отношение, емоционална топлота, отчетност, експресивност, самосъзнателност и отзивчивост (Prager, 1995). При все тези характеристики силата на интимността в двойката, както хетеро, така и хомо сексуална, е видяна като пряко обвързана с най-съкровените вътрешна същност на индивида, както и неговата готовност да разкрие своят вътрешен свят. Така от значение за двойката и индивидите в нея става не само какво прави всеки в нея (например отговорно привързване и покорно отдаване), но и кой и какво е всеки един от участниците в двойката и как те са взаимопроизвеждат и контролират. Важно е да се отбележи обаче, че чрез постмодернистичните теории за личността предположенията за един относително непроменлив (статичен) индивид, чиито лични схващания и истини могат лесно да бъдат разкрити и извадени на показ, бяха деконструирани. По този начин идеите за единната и унифицирана личност бяха заменени от понятия за временна идентичност, чиято самоличност е конституирана и реконституирана на базата на нейните връзките (напр. Shotter, 1993). По този начин статичната идентичност, предложена от традиционната литература за интимността, не е издържана в светлината на преосмислените теории за субективността, която не може да бъде опозната в детайли и дълбочина чрез излагане в лична и независима среда.

В психологическите теории на интимността в двойката, силата може да бъде разбрана през переспективата на Фуко, като организирана около двойната технология на изповедта и постоянното и всевиждащо наблюдение (паноптикан). Взети заедно, тези два проводника на продуктивна и дисциплинираща мощ (сила) работята, за да оформят интимния индивид като познаваем, съответстващ и самонаблюдаващ се и по този начин го превръща в лесно манипулируем и покорен в условията на неолиберализма. По този начин, в руслото на интиност, при коят партньорите са длъжни да разкрият и най-тъмния кът на душата си, всеки детайл, който е определящ или липсващ в индивида, бива изваден на повърността и доведен до знанието на всевиждащия партньор, който от своя страна е принуден да отговори на точните изисквания за “интимен партньор” – слушащ, изясняващи и преценяващ/осъждащ (Foucault, 1976/1998). За Фуко, всяка демонстрация на експресивност, отзивчивост и самосъзнание като инструменти и критерии за интимност, са част от технология, която той нарича “технология на индентичността”. Принудени отговорно да приемат интимността и нейните норми, всеки партньор в двойка прилага тези техники на идентичност като начин да се трансофрмира в определен вид индивид, годен за желаене; вид, който желае по съвместим начин и доброволно се подлага на постоянния субетивиран поглед на другия във връзката. С други думи, технологията или приетата формула за желанията и поведенията, които са позволени в пространстовото, в което двойките изпълняват своята интимност, рисува контурите на позволения интимен индивид, както и границите на позволената интимна връзка, която може да се практикува в пространстовото на интимността. По този начин става естествено наложено от психологическите теории и наръчниците за самопомощ, че дисциплиниращата формула на интимността в двойката е напълно оторизирана и запечатана в съзнанието и телата на индивидите, които са задължени да желаят и разпознават интимността в предписаните й форми и граници (Rose, 1989). Фуко използва също така примерът на Бентам за дисциплина – паноптикон, като метафора за прилагане на власт и наблюдение. В паноптикон – като килия на интимността, в която всеки от партньорите знае или предполага, че е наблюдаван и следен от проникващия поглед на партньора си и заради това активира постоянно самонаблюдение, саморегулация и ограничение (Foucault, 1975/1995). Чрез задължението да е напълно прозрачен, да работи над пълното си разкриване по смисълна на “истинската” интимност и да бъде (само)наблюдаван от (вътрешния) поглед на другия в двойката, неолибералния партньор (в оригиналния текст е използвана думата in(ti)mate – игра на думи между англ. intimate -интимен и inmate -англ. – затворник) е предпазен от евентуални грешки. Както беше подчертано в предходната дискусия за отдадеността и доверието, в психологията на интимността желанията, излизащи от границите на двойката (например двойката да бъде тройка или единият партньор да бъде заменен с друг), са маркирани като крайно погрешни. В събуждането на желания извън двойката и в (не)разкритите истини лежи заплашителния хаос на личната неяснота и гражданско-политическата неразбория, на които моногамията, както и повелите на доверието и паноптичната килия на интимноста противодействат.

 

Моногамията и нейните алтернативи

В историята на романтичната любов в Западна Европа от ХII век свободата на спонтанната романтична страст (La cortezia), която произхожда от Франция като предивикателство към моралните устои, както и свободата на брачните и феодални закони, до XVIII век отстъпва пред прагматичното преследване на стабилността във взаимоотношенията наречни “любов”. През XX век психологията разглежда стабилността на любовната връзка, измервана чрез (или заедно с) отдаденост, доверие и интимност и сексуална моногамия, като основна и базисна (напр. Cramer, 1998; Fletcher, 2002; Hatfield & Walster, 1978). Това, с което масовата психология и западната култура в по-широк смисъл, продължава да се съгласява, е че “качествените” любов и секс са сексуално и емоционално многогамни, защото моногамията е универслана норма, подсигуряваща взаимовръзка и оцеляването, и е добър предиктор на успеха на една връзка, наред с други съпровождащи облаги. Следователно, там, където теорията се опита да адресира широкоразпространения феномен на секс извън двойката (в смисъла на изневяра), нетипичната практика на не-моногамия е поголовно разбирана като похот и показателна за незадоволителна връзка. Практиките на секс извън връзката, множественото партньорство и разместването на любов и секс, характертерни за 1960 и 70-те години, обикновено се разглеждат като заплаха за личната и междуличностовата стабилност, както и не изненадващо, предвид метафоричния статус на единната двойка – заплаха за социалната цялост изобщо (например Buunk & Dijkstra, 2000; Immerman & Mackey, 1999; see Finn, 2011).

От 90-те годни на XX век обаче феминисти и социалисти отново разкритикуват моногамията като естествен домейн на организацията и стабилизиране на интимния живот (Giddens, 1992; Jackson & Scott, 2004; Plummer, 1995; Robinson, 1997; Weeks, Heaphy, & Donovan, 2001). Насочвайки интереса си към различни практики на доброволни немоногамни практики като алтернативни начини за връзка (например полигамия, суингинг, отворени връзки), много изследователи наблягат на психосоциалните аспекти, които поддържат и ограничават подобни връзки (напр. Barker, 2005; Finn, 2010; Heckert, 2010; Jamieson, 2004; Klesse, 2007; Wilkinson, 2010). Въпреки че дискурсите на нормативната любов и интимността се оказват изключително ограничаващи недиадичната и отворена немоногана връзка (Finn & Malson, 2008), тези наложени практики на емоционално свързване продълважат да бъдат кредитирани като имащи потенциала поне да възвърнат и заземят взаимоотношенията и индвидуалнотта към етичните стилове на свръзка (виж Barker & Langdridge, 2010b, за преглед на проучвания и теории на отворената немоногамна връзка ). По този начин отворените немоногамни връзки – както и да се практикуват, могат да бъдат видяни като независещи от хетеро/мононормативната релационна стабилност, която включва серия от ограничения и задължения и налага “излишъка” като синоним на “разстройство” (психическо).

Колкото и ограничена и абстрактна да е настоящата идея за потенциала на връзките, е важно да се отбележи, че отворените форми на интимна свързаност не водят задължително до хаотично подкопаване на връзките, хората, семействата и социалната цялост, но могат потенциално да предизвикат творчески, креативни, иновационни и качествено нови вариации на споменатите отношения (виж Barker & Langdridge, 2010a). В процъфтяващите проучвания на отворените немоногамни връзки се търсят нови основи на свързване и опознаване на себе си, другия и другите. По настоящем това включва изследването на различни конфигурации на релационни основи, които имат потенциала да деприоритизират реда на романтичната хегемония и йерархия и да установят стабилност, базирана на включване (прибавяне), а не на изключване. Особено от анархична гледна точка на отворените немоногамни връзки, работата с “шумното” дразнение на полигамията например не означава да се пренебрегне непознатия ред или хаоса (Heckert, 2010; Wilkinson, 2010). Напротив, според философията на Мишел Сер “шумът не е просто заплаха за реда; той е основата, от който вероятно се е родил редът. Той е едновременно разрушителен и продуктивен; той прекъсва на пръв поглед и консолидира на втори” (цитат от Brown & Stenner, 2009, p. 49).

В следващата и последна секция бих искал да разгледам идеята за преобразуващите стабилност и ред, които идват от хаоса, като контрапункт на равната и безжизнена стабилност на двойката – двойка, която изключва.

 

 

Поглед към Хаосмоса

Връщайки се към темата за космоса, с откриването на телескопа през ранния XVII век Галилей дава достоверност на теорията на Коперник и неговите преобръщащи идеи за космическата инерция и сферична цялост. Германският метематик и астроном Йоханес Кеплер доразвива хелиоцентричния модел на вселената, а по-късно извежда теорията, че планените не се движат в идеални кръгове около Слънцето, а описват елипсовидна траектория ; с това Кеплер разбива вярването в универсалните кръгови движения и сферична цялост като аспект на космическия ред и хармония. Следователно, развитието на космологичните теории отправя сериозно предизвикателство към битката за превъзходство на единството над частичността. Откакто Хъбъл открива през 1920г. , че вселената се разширява, космологията, заедно с другите естествени науки, приеха като предпосавка идеята за “хаосмоса” и невъзможността за статична и постоянна вселена. Според Пригожин (1997), ние наблюдаваме наука, която повече не се индентифицира със точност, а “наука, която гледа на нас и на нашата креативност като на част от основна тенденция, съществуваща на всички нива в природата” (стр. 79). Според разбирането на Пригожин, нестабилността и вероятността са основен аспект на природния/естествения свят; свят, от който ние не сме отделени и в който няма разделение между съществуване и творческа креативност. Под влиянието на новите начини за виждане на естествения свят, както и нашето място в него, във философията от XX век се появяват силни опровержения на модернистичните основи на стабилност, цялост и ред. Например Дерида, (1967/2001) оспорва фундаменталното понятие точност (сигурност), върху което несурността може да бъде овладяна, макар и винаги извън обсега на играта и винаги насочена погрешно.

Хадегер (1962) по подобен начин разбира усещането за сигурност, основано на липсата на страх, съмнение и несигурност, като знак за неавтентичност, а Делюз и Гатари (1972/2004) защитават креативните “линии на полет” които се отдалечават от “презакодираните” ценности на стабилност и сигурност. За Делюз и Гутари тези линии на полет не са толкова бягство от предполагаем страх и несугурност, колкото зацикляне на една по-хаотична субективност и емоционално сърцебиене, които са задвижвани от несигурност и по този начин не се задържат в установения социален, релационен и емоционален ред. В този смисъл, психологизираните нужди, чувство за удовлетвореност и сигурност, за които се вярва, че са задоволени и изпълнени благодарение на стабилна връзка, се оказват проблематични поради начините, по които предимно абстрактни енергии, сили и емоции са били съживени по определен начин или напротив – са били оставени безжизнени. За Фуко (1983) също грижата за безпризорните потоци на желание означава създаването на интензивни взаимоотношения, които не са в съответствие с тези институционализирани връзки. Би следвало да се предпочитат потоци пред единства, както и мобилни договорености пред странични системи, както и да се вярва, че творческата продуктивност, не е свързано с непрекъсната стабилизация и ред, а по-скоро с номадски, нерегулярни и несигурни процеси.

Изхождайки от тази традиция на антимодернистката критика, отправям призив за онтологично заземяване на психологията сама по себе си в един жизнеутвърждаващ (не)фондаментализъм. Тук промяната, нерегулярността и шумът не биха били концептуализирани като случайни и нежелани прекъсвания и дразнения на основните закономерности и естества, а по-скоро биха били приемани като част от случването на биологичните, социокултурните и физични процеси. За да обрисуват една процесуално ориентирана психология, Браун и Щенер (2009) се позовават на Уайтхед, Делюз и Сер, извеждайки на преден план универасалната и фундаментална динамика на множество и ред, произхождащи от медиаторен хаос. Те поставят тази теория не в лоното на антифундаментализма (като релативистична форма на конструкционизма) а като отхвърлящо понятие на статичните реалности и начините на съществуване, при които се поддържа нуждата и необходимостта от различно конфигуриране на основите. Според Щенер (2007) “ние имаме нужда от основи, именно защото ни липсват: съществуването, бидейки фундаментално безосновно, трябва да измисли свои собствени основи” (стр. 46). В този смисъл, основите на двойката са необходими, но отговрността за тяхното създаване е наша; те не са неизбежно обвързани и конструирани метафорични системи на ред, който привигилирова безжизнена стабилност на постоянен диадичен баланс, изключителна цялост и редукционна точност.

Основната идея в работата на Сер (1982/1995) е съществуването като “изключителната среда” между ред и хаос, както атомът на живота. Съществуването е мислено като неравновесие и нестабилност, а не като тяхно отрицание. Според Сер, фундаменталние понятия за стабилнсот работят за погрешно прикриване на хаоса, който задвижва всички форми на съществуване. По този начин се вярва, че редът и стабилността са едно неделимо цяло с появата на хаоса и съпътстващите го колебания и процеси. Именно поради хаоса – разбира се, включвайки и неговите прекъсвания – са възможни появите на нови форми на мислене и съществуване. Сер и други процесуални философи опонират на цивилизованото уреждане на хаоса чрез наложен ред от схеми и връзки. По този начин, съществуващите практики на отворени немоногамни връзки могат да бъдат разглеждания като опит да се провокират традиоционните релационни основи, като се отхвърля стабилизиращата илюзия за точност, сигурност и изключителни граници.

Подобно на антиредукционизма на процесуалната философия е и Теорията на хаоса: перспектива, която може да бъде полезна при развиването на критика на неизменните основи на двойката и нейните универсални (вселенски) закони. Теорията на хаоса (или нелинеарната динамика) могат да бъдат разглеждание като предизвикателство към разбирането за липстана на ред като разрушителна и отклоняваща се от процесите на живота (Hayles, 1990; Prigogine, 1997). Водейки своето начало от физичните науки, в последните години теория на хаоса се прилага към изучаването на социалните системи, предлагайли алтернативна онтологична перспектива, с клонове към когнитивната психология, психология на развитието и клинична психология (виж също Ayers, 1997, за дискусия върху ранните приложения на тоерия на хаоса в психологията).

Академичното очарование на теория на хаоса от една страна се дължи на предлагатаната от него възможност за бягство от хегемоничните системи на реда. От друга страна, хаосът също така е обвързан с едно последващо разширяване на реда и стабилността (Hayles, 1990). Тук стабилността на хаотичните системи – а аз характеризирам интимните взаимоотношения именно като така система – се отнася до един трансформиран нов ред, при който хаоса и неизчерпаемите му възможности могат да започнат. В този сложна перспектива, редът е видян като необвързан с предположения или точност, а с чувствителна/чувствена зависимост на системата от случайни начални условия, при които подобни системи (или връзки) биха проявили моментално много различни форми на поведения с непредвидим изход/резултат. С други думи, новата форма на ред и стабилност се появява от модели на хаотични колебания и променливи. За разлика от линеарните системи (като диадичните или моногамни продължителни връзки), нелинеарните системи (като полигамните релационни системи например) са способни да поемат “шум” без смущение на цялостната стабилност на системата (Weigel & Murray, 2000, с приведени примери). По този начин идеята отношенията в двойката да са стабилни в линеарния смисъл на думата, е противостоящо на съзидателния ред. Според теория на хаоса и процесите, съзидателния ред разчита на турболенция, необратимост и неравномерност – енергиите на живота , които биват изключени от традиционното схващане за интимна двойка.

Едно от многото прилажения на теория на хаоса за психология на взаимоотношенията е, че ефектът на стила на привързване към майката например не може да бъде предсказан. Това е, защото привързването като процес на отдаване, интимност и доверие – би било разглеждано като включващо множество възможности и резултати от всяко решение, действие или отклик при взаимоотношенията с партньора (партньорите). Както процесуалната философия, теорията на хаоса също счита и подчертава възникването на случайности, несъответствия и вълнения като основни в поведението на много системи, които изграждат физическата вселена и човешкия опит. Като такъв, манифестацията на очевидния хаос в интимните взаимоотношения не бива да бъде изключвана като нерационална, дестриктивна, непрефектна или девиантна. До колкото психолологическите и сходни диалектични теории биха могли усложливо да признаят колебливия характер и нелинеарната природа на романтичните взаимоотношения (например Baxter & Montgomery, 1996; Duck, 1994), то е било по един имплицитен начин в услуга на управлението на несигрността и намаляването на натрапчивия хаос в полза на лични и диадични хомеостази (виж Knobloch, 2008). А там, където теория на хаоса и нелинерното моделиране са били прилагани към изучаването на романтичните взаимоотношения, то ползата от сложността на този подход е била разбирана в смисъла на нейната възможност да разрешава проблеми, да предвижда поведения и да повишава вероятността за стабилност и сигурност между партньорите в диадичната връзка (Gottman, Swanson, & Murray, 1999; Gottman, Swanson, & Swanson, 1993; see Weigel & Murray, 2000). Murray, 1999; Gottman, Swanson, & Swanson, 1993; see Weigel & Murray, 2000). По този начин това, срещу което трябва да окаже най-голяма съпротива, е притеснението относно плурализма и жизнеността – как да обичаме и да се свързваме с другите (и със себе си) извън “стабилната” диадична система и нейното справяне с усещането за хаос.

 

Заключение

Тази скица на псиологическата рамка на стабилната романтична двойка изведе основни компоненти и качества, които са често прилагани към теорията и всекидневната практика, за да задвижват (хетеронормативната) двойката към форма на стабилност, която прегръща идеологическите фантазии за сигурност и цялостност. В настоящия труд стабилността на двойката, като доминиращ индикатор за успешна връзка, е обвързана с модернистичното желание да се налага основополагащ ред над страховития хаос, поради което двойката (съвместимата и консумираща се) се превръща в метафора на този основополагащия ред в политически и емоционален смисъл.

С настоящия труд се опитах да подчертая съществуващото настояването на стабилност в двойката, представяна като спасяваща от негативно тълкуваните сътресения на неизвестното, несигурното, непостоянното и непрестанно лишавана от съзидателните възможности на случайността и несигурността, които заедно всъщност могат да събуждат различни портрети на взаимоотношения и идентичности. Бих казал, че това, което се очертава като важно, е не да се страхуваме от насадените предубеждения за непознатото, нестабилното и хаотичното, а да изградим една нова концепция за динамиката ред-хаос по един недуалистичен начин, който позволява животоутвърждаващите форми на интимни връзки да бъдат напълно осъществени.

На този етап, правя предложението, че теориите за не-линеарните хаотични процеси биха могли да бъдат успешно прилагани към изучаването на недиадичните взаимоотношения и прилежащите им немоногамни практики в частност. Подобно приложение би могло плодотворно да се използва при изследване на хаоса като пространство за съзидание, където хората са ангажирани с различни версии и степени на плурализъм. Тук бихме могли да посочим виталните малки промени – или странните атрактори – като условие за все още неразпознати релационни процеси ; условия, които могат да създадат непознати линии на плуралност и емоции, както и различни канали на връзки (или скъсване на такива) с другите и на свой ред – с нас самите.

Библиография

 

Adams, J., & Jones, W.H. (1997). The conceptualization of marital commitment: An

integrative analysis. Journal of Personality and Social Psychology, 72(5), 11771196.

 

Ahmed, S. (2010). The promise of happiness. Durham, NC & London, UK: Duke

University Press.

 

Ainsworth, M.D.S., Blehar, M.C., Waters, E., & Wall, S. (1978). Patterns of attachment:

A psychological study of the strange situation. Hillsdale, NJ: Lawrence Erlbaum.

 

Ayers. S. (1997). The application of chaos theory to psychology. Theory & Psychology,

7(3), 373-398.

 

Barker, M. (2005). This is my partner and this is my… partner’s partner: Constructing a

polyamorous identity in a monogamous world. Journal of Constructivist

Psychology, 18(1), 75-88.

 

Barker, M., & Langdridge, D. (2010a). Understanding non-monogamies. New York, NY:

Routledge.

 

Barker, M., & Langdridge, D. (2010b). Whatever happened to non-monogamies? Critical

reflections on recent research and theory. Sexualities, 13(6), 748-772.

 

Barry. A., Osborne, T., & Rose, N. (Eds.) (1996). Foucault and political reason:

Liberalism, neo-liberalism and rationalities of government. London, UK: UCL

 

Baxter, L.A., & Montgomery, B.M. (1996). Relating: Dialogues and dialectics. New

York, NY: Guilford.

 

Beck, U., & Beck-Gernsheim, E. (1995). The normal chaos of love. Cambridge, UK:

Polity Press.

 

Berne, E. (1964). Games people play. New York, NY: Grove Press.

 

Block, J.D. (2000). Broken promises, mended hearts: Maintaining trust in love

relationships. New York, NY: McGraw-Hill.

 

Blumstein, P., & Schwartz, P. (1983). American couples. New York, NY: Morrow.

 

Boon, S.D. (1994). Dispelling doubt and uncertainty: Trust in romantic relationships. In

S. Duck (Ed.) Dynamics of relationships: Understanding relationship processes.

Vol. 4. (pp. 86-111). Thousand Oaks, CA: Sage.

 

Bowlby, J. (1969). Attachment and loss: Vol. 1. Attachment. London, UK: Basic Books.

 

Bowlby, J. (1978). Attachment and loss: Vol. 2. Separation. Middlesex, UK: Penguin.

 

Bowlby, J. (1979). The Making and breaking of affectional bonds. London, UK:

Routledge.

 

Branden, N. (1981). The psychology of romantic love. New York, NY: Bantam Books.

 

Brennan, K.A., Clark, C.L., & Shaver, P.R. (1998). Self-report measurement of adult

attachment: An integrative overview. In J.A. Simpson & W.S. Rholes (Eds.)

Attachment theory and close relationships. (pp. 46-76). New York, NY: Guilford

Press.

 

Brown, S.D., & Stenner, P. (2009). Psychology without foundations: History, philosophy

and psychosocial theory. London, UK: Sage.

 

Buunk, B.P., & Dijkstra, P. (2000). Extradyadic relationships and jealousy. In C.

Hendrick & S.S. Hendrick (Eds.) Close relationships: A sourcebook. (pp. 317330).

ThousandOaks,CA:Sage.

 

Cancian, F.M. (1987). Love in America: Gender and self-development. Cambridge, UK:

Cambridge University Press.

 

Cramer, D. (1998). Close relationships: The study of love and friendship. London, UK:

Arnold.

 

Deleuze, G., & Guattari, F. (2004). Anti-Oedipus. London, UK: The Athlone Press.

(Original work published 1972).

29

 

Derrida, J. (2001). Writing and difference. (A. Bass, Trans.). London, UK: Routledge.

(Original work published 1967).

 

De Swann, A. (1990). The management of normality: Critical essays in health and

welfare. London, UK: Routledge.

 

Donnellan, M.B, Conger, R.D., & Bryant, C.M. (2004). The big five in enduring

marriages. Journal of Research in Personality, 38(5), 481-504.

 

Duck, S.W. (1994). Meaningful relationships: Talking, sense, and relating. Thousand

Oaks, CA: Sage.

 

Feeney, J.A. (1999). Adult romantic attachment and couple relationships. In J. Cassidy &

P.R. Shaver (Eds.) Handbook of attachment: Theory, research, and clinical

applications. (pp. 355-377). New York, NY: Guilford Press.

 

Ferguson, H. (1990). The science of pleasure: Cosmos and psyche in the bourgeois world

view. London, UK: Routledge.

 

Fink, B. (2002). Knowledge and science: Fantasies of the whole. In J. Glynos & Y.

Stavrakakis (Eds.) Lacan and science. (pp. 167-178). London, UK: Karnac.

 

Finn, M. (2010). Conditions of freedom in practices of non-monogamous commitment.

In M. Barker & D. Langdridge (Eds.) Understanding non-monogamies. (pp. 225236).

NewYork,NY:Routledge.

 

Finn, M. (2011). Monogamous order and the avoidance of chaotic excess. Psychology

and Sexuality. First published 22 February 2011, (iFirst).

http://www.informaworld.com. DOI: 10.1080/19419899.2011.551834.

 

Finn, M., & Malson, H. (2008). Speaking of home truth: (Re)productions of dyadic

commitment in non-monogamous relationships. British Journal of Social

Psychology, 47(3), 519-533.

 

Fletcher, G. (2002). The new science of intimate relationships. Oxford, UK: Blackwell.

 

Foucault, M. (1983). Preface. In G. Deleuze & F. Guattari, Anti-Oedipus: Capitalism and

schizophrenia. (pp. xi-xiv). London: Athlone Press.

 

Foucault, M. (1995). Discipline and punish: The birth of the prison. (A. Sheridan,

Trans.). New York, NY: Random House. (Original work published 1975).

 

Foucault, M. (1998). The history of sexuality 1: The will to knowledge. (R. Hurley,

Trans.). London: Penguin. (Original work published 1976).

 

Giddens, A. (1992). Thetransformation of intimacy: Sexuality, love and eroticism in

modern societies. Cambridge, UK: Polity Press.

 

Gill, R., & Herdieckerhoff, E. (2006). Rewriting the romance: New femininities in chick

lit? Feminist Media Studies, 6(4), 487-504.

 

Gottman, J. (2007). Why marriages succeed or fail: And how you can make yours last

(with N. Silver). London, UK: Bloomsbury. (First published 1994).

 

Gottman, J., & Silver, N. (2000). The seven principles for making marriage work.

London, UK: Orion Books.

 

Gottman, J. Swanson, C., & Murray, J. (1999). The mathematics of marital conflict:

Dynamic mathematical nonlinear modelling of newlywed marital interaction.

Journal of Family Psychology, 13(1), 13-19.

 

Gottman, J., Swanson, C., & Swanson, K. (1993). A general systems theory of marriage:

Non-linear difference modelling of marital interaction. Personality and Social

Psychology Review, 6(4), 326-340.

 

Gray, J. (1992). Men are from Mars, women are from Venus, New York, NY: Harper

Collins.

 

Harvey, J., & Wenzel, A. (Eds.) (2001). Close romantic relationships: Maintenance and

enhancement. Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum.

 

Hassebrauck, M., & Fehr, B. (2002). Dimensions of relationship quality. Personal

Relationships, 9(3), 243-270.

 

Hatfield, E., & Walster, G. (1978). A new look at love. Lanham, MD: University Press of

America.

 

Hayles, N.K. (1990). Chaos bound: Orderly disorder in contemporary literature and

science. Ithaca, NY: Cornell University Press.

 

Hazan, C., & Shaver, P. (1987). Romantic love conceptualized as an attachment process.

Journal of Personality and Social Psychology, 52(3), 511-524.

 

Heaphy, B. (2009). Choice and its limits in older lesbian and gay narratives of relational

life. Journal of GLBT Family Studies, 5(1&2), 119-138.

 

Heckert, J. (2010). Love without borders? Intimacy, identity and the state of compulsory

monogamy. In M. Barker & D. Langdridge (Eds.) Understanding non-

monogamies. (pp. 255-266). New York, NY: Routledge.

 

Hendrick, S.S. (2004). Understanding close relationships. Boston, MA: Pearson.

 

Hinde, R.A. (1978). Interpersonal relationships: In quest of a science. Psychological

Medicine, 8(3), 373-386.

 

Hobbes, T. (2008) Leviathan. J.C.A. Gaskin (Ed.). New York, NY: Oxford University

Press. (Original work published in 1651).

 

Holmes, J.G., & Rempel, J.K. (1989). Trust in close relationships. In C. Hendrick (Ed.)

Close Relationships. (pp. 187-220). London, UK: Sage.

 

Immerman, R.S., & Mackey, W.C. (1999). The societal dilemma of multiple sexual

partners: The costs of the loss of pair-bonding. Marriage and Family Review,

29(1), 3-19.

 

Jackson, S., & Scott, S. (2004). The personal is still political: Heterosexuality, feminism,

and monogamy. Feminism and Psychology, 14(1), 151-157.

 

Jamieson, L. (2004). Intimacy, negotiated non-monogamy and the limits of the couple. In

J. Duncombe, K. Harrison, G. Allan & D. Marsden (Eds.) The state of affairs:

Explorations in infidelity and commitment. (pp. 31-52). Mahwah, NJ:

Lawrence Erlbaum.

 

Johnson. S., & Lebow, J. (2000). The ‘coming of age’ of couple therapy: A decade

review. Journal of Marital and Family Therapy, 26(1), 23-38.

 

Jourard, S.M. (1964). The transparent self. Princeton, NJ: Van Nostrand Reinhold.

 

Kelley, H.H., & Thibaut, J.W. (1978). Interpersonal relations: A theory of

interdependence. New York, NY: Wiley.

 

Klesse, C. (2007). The spectre of promiscuity: Gay male and bisexual non-monogamies

and polyamories. Aldershot, UK: Ashgate.

 

Knobloch, L.K. (2008). The content of relational uncertainty within marriage. Journal of

Social and Personal Relationships, 25(3), 467-495.

 

Kurdek, L.A (2004). Are gay and lesbian cohabiting couples really different from

heterosexual married couples? Journal of Marriage and Family, 66(4), 880-900.

 

Lacan, J. (1998). The seminar of Jacques Lacan – Book XX: Encore, on feminine

sexuality, 1972-1973. J. A. Miller (Ed.). (B. Fink, Trans.). New York, NY: W.W.

Norton. (Original work published 1975).

 

Laqueur. T. (1992). Making sex: Body and gender from the Greeks to Freud. Cambridge,

MA: Harvard University Press.

 

Lawes, R. (1999). Marriage: An analysis of discourse. British Journal of Social

Psychology, 38(1), 1-20.

 

Levinger G. (1965). Marital cohesiveness and dissolution: An integrative review. Journal

of Marriage and the Family, 27(1), 19-28.

 

Locke, H.J., & Wallace, K.M. (1959). Short marital-adjustment and prediction tests:

Their reliability and validity. Marriage and Family Living, 21(3), 251-255.

 

Mackey, R.A., Diemer, M.A., & O’Brien, B.A. (2000). Psychological intimacy in the

lasting relationships of heterosexual and same-gender couples. Sex Roles: A

Journal of Research, August, 2000, 201-227.

 

Masters, W.H., Johnson, V.E., & Kolodny, R.C. (1988). Sex and human loving. Toronto:

Little, Brown & Company.

 

Miller, L.C., Berg, J.H., & Archer, R.L. (1983). Openers: Individuals who elicit intimate

self-disclosure. Journal of Personality and Social Psychology, 44(6), 1234-1244.

 

Moustakas, C.E. (1972). Loneliness and love. Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall.

 

Parsons. T., & Bales, R.F. (2002). Family socialization and interaction process. (5

ed.).

London: Routledge.

 

Pateman, C. (1988). The sexual contract. Stanford, CA: Stanford University Press.

 

Peters, B.R. (2004). Marriage in seventeenth century English political thought.

Hampshire, UK: Palgrave Macmillan.

 

Plummer, K. (1995). Telling sexual stories: Power, change, and social worlds. London,

UK: Routledge.

 

Prager, K.J. (1995). The psychology of intimacy. New York, NY: Guilford.

 

Prigogine, I. (1997). The end of certainty: Time, chaos and the new laws of nature. New

York, NY: The Free Press.

 

Rempel, J.K., Holmes, J.G., & Zanna, M.P. (1985). Trust in close relationships. Journal

of Personality and Social Psychology, 49(1), 95-112.

 

Richards, G. (1996). Putting psychology in its place: An introduction from a critical

historical perspective. London, UK: Routledge.

 

Robinson, V. (1997). My baby just cares for me: Feminism, heterosexuality and nonmonogamy.JournalofGenderStudies,6(2),143-157.

 

Rose, N. (1989). Governing the soul: The shaping of the private self. London, UK: Free

Association Press.

 

Rotter, J.B. (1980). Interpersonal trust, trustworthiness and gullibility. American

Psychologist, 35(1), 1-7.

 

Rusbult, C.E., Olson, N., Davis, J.L., & Hannon, P.A. (2001). Commitment and

relationship maintenance mechanisms. In J. Harvey & A. Wenzel (Eds.) Close

romantic relationships: Maintenance and enhancement. (pp. 87-113). Mahwah,

NJ: Lawrence Erlbaum.

 

Schaefer, M.T., & Olson, D.H. (1981). Assessing intimacy: The Pair inventory. Journal

of Marital and Family Therapy, 7(1), 47-60.

 

Serres. M. (1995). Genesis. (G. James & J. Nielson, Trans.). Ann Arbour, MI: University

of Michigan Press. (Original work published 1982).

 

Shotter, J. (1993). Conversational realities: Constructing life through language. London,

UK: Sage.

 

Spanier, G.B. (1976). Measuring dyadic adjustment: New scales for assessing the quality

of marriage and similar dyads. Journal of Marriage and the Family, 38(1), 15-28.

 

Stenner, P.H.D. (2007). Non-foundational criticality? On the need for a process ontology

of the psychosocial. Outlines: Critical Practice Studies, Issue 2, 44-55.

 

Stone, L. (1992). Uncertain unions: Marriage in England, 1660-1753. Oxford, UK:

Oxford University Press.

 

Terman, L.M., Buttenweiser, P., Ferguson, L.W., Johnson, W.B., & Wilson, D.P. (1938).

Psychological factors in marital happiness. New York, NY: McGraw-Hill.

 

Thibaut, J.W., & Kelley, H.H. (1959). The social psychology of groups. New York, NY:

Wiley.

 

Walster, E., Berscheid, E., & Walster, G.W. (1973). New directions in equity research.

Journal of Personality and Social Psychology, 25(2), 151-176.

 

Weeks, J., Heaphy, B., & Donovan, C. (2001). Same sex intimacies: Families of choice

 

and other life experiments. London, UK: Routledge.

 

Wetherell, M. (1995). Romantic discourse and feminist analysis: Interrogating

investment, power and desire. In S. Wilkinson and C. Kitzinger (Eds.) Feminism

and discourse: Psychological perspectives. (pp. 128-144). London, UK: Sage.

 

Weigel, D., & Murray, C. (2000). The paradox of stability and change in relationships: What does chaos theory offer for the study of romantic relationships? Journal of Social and Personal Relationships, 17(3), 425-449.

 

Wilkinson, E. (2010). What’s queer about non-monogamy now? In M. Barker & D. Langdridge (Eds.) Understanding non-monogamies. (pp. 243-254). New York, NY: Routledge.

 

Willig, C. (1997). The limitations of trust in intimate relationships: Constructions of trust and sexual risk taking. British Journal of Social Psychology, 36(2), 211-221.

 

Worth, H., Reid, A., & MacMillan, K. (2002). Somewhere over the rainbow: love trust and monogamy in gay relationships. Journal of Sociology, 38(2), 237-253.