Всяка сутрин на покрива на отсрещната къща се събираха бухнали от студ гълъби. Събираха се по двайсет-трийсет гълъба и се търкаляха като напомпани плажни топки по керемидите. Сигурно си говореха и със сигурност усилено флиртуваха по между си. Ако можех да бухвам, когато ми е студено, сигурно щях да съм изпълнила стаята с пух и перушина. А ако можех да се дегизирам като гълъб, отдавна да бях кацнала на покрива в топкообразна форма и да си флиртувам на воля и на топло в перушината си. Или да бях снесла 30 малки яйчица. В света на гълъбите е по-вероятен вторият вариант.

Следобед гълъби на покрива нямаше. До тогава може би вече са свършили социално-интимните си задължения и всички се прибират по студените си стаи под наем и трескаво щракат по клавиатурата или забождат клюн в някоя книжка от магазин за втора употреба . Или.. не. Това всъщност бях аз. Вероятно гълъбите се събират сутрин, за да ме наблюдават, а аз, наивницата, си мисля, че е обратното. Това би обяснило и защо когато се върна, гълъбите ги няма вече на покрива – изпопадали са, мъртви от скука, в задния двор, където чевръст китаец ги рине с лопата и по-късно ги предлага като патица в сладко-кисел сос.

Така или иначе, докато са още живи, това, към което гледат гълъбите сутрин, е четири етажен блок с малки тераси и още по-малки прозорчета. Само на третия етаж има един много голям прозорец и той е такъв, за да може да ми е още по-студено и лошата му изолация да не може да спре вятъра да развява косите ми. Аз на свой ред виждам къща, построена през 1923 година (така поне твърди надписът над входната врата), с тъмни керемиди и тъмно зелен мъх върху тях, където настръхналите гълъби се събират два-три часа преди обед. Тези две сгради от своя страна са се сгушили в югозападен Лондон, на малка пряка на улица Уолуорт, в благозвучния квартал Слон и Замък. Там населението е, или поне беше по време на моя престой, предимно чернокожо, но пък изобилства от кръчми с причудливи имена и звания като –

Най-добрият Кебап

 Традоционен рибен бар

или

(гей бар)

Коза в ботуши

Господ да пази кралицата[1]

Всъщност, „Коза в ботуши” може би беше ресторант в Челси, но при всички положение традиционният рибен бар наистина се казваше ”Най-добърят кебап” и това беше вярно, защото години по-късно устата ми все още се пълни със слюнка само при мисълта за агнешкия им шиш с ориз.

Освен полудневни гълъби и задоволително потушаване на продоволствените нужди в пивници и гостилници с абсурдни названия, тази колоритна местност  предлагаше на всички свои обитатели бърз достъп до централните части на града, относително ниска престъпност, прилични наеми и 100% вероятност от кошмарни съквартиранти. За мен това беше автобус 176 до Сохо, нито една открадната вещ, 100 паунда наем на седмица за стаята с големия прозорец на третия етаж в четириетавния блок,както и трима съквартиранти, с които ще се помним завинаги.