Лондон е

Лондон е
Rate this post

Лондон еЛондон е и навън вали-вали-вали – тихо, кротко – ден и нощ. Но тоя дъжд не напоява хубаво майката-земя, както Елин-Пелиновия дъжд. В Лондон майката-земя е смъртоносно прободена от десетките тунели на метрото и лежи изнемощяла под непромокаема бетонна завивка. Сивото небе се оглежда в локвите и това мокро, сиво менгеме притиска къщите, колите и хората.

Неделя е. Градът е замрял. Няма магазини, няма навалица, няма никой. Град-декор. До мен Тауър бридж въздиша отегчено, потопил краката си в Темза. Разбираме се и без думи и за това и двамата мълчим. И чакаме. В такова време можеш само да чакаш. В такова време си представям, че Ерих Кестнер е писал „Това се случи на 35ти май“*. Помислям си това и поглеждам с недоверие към гардероба. Ако страдаш от лошо време, лесно можеш да си представиш кон да излезе от шкафа и да заговори.

Но само Кеворк говори монотонно от компютъра. Малка духаща-печка мърка в краката ми. Сива катерица се спира за секунда на оградата пред прозореца и хуква стресната, за да не забрави на къде е тръгнала (да, и катериците са сиви!)… Чакай малко! Това ли е дъното на този, който иска да се занимава с писане – да описва това, което стои току под носа му? Нека конят влезе сега!… Сега! … СЕГА! От гардероба ми обаче се подава единствено белият ръкав на отегчено отпуснат пуловер. Неделя е.

Поглеждам към моста. Ако можеше да стане и да си тръгне – щеше да е станал и да си е тръгнал отдавна. Но той е почти 100-тина години по-възрастен от мен, по-мъдър и много добре знае, че не Лондон е виновен. И времето не е. Такова безвремие (и бездействие) човек (и мост) може да изпитва и под Айфеловата кула, и до Райхстага, и по венецианските канали, на Коледа и на рождения си ден, та дори и когато пече жарко слънце. Стига да е неделя. Монотонно.

– Ирааа…

Това в съквартирантката ми. Гръмогласна. Винаги провлачва втората гласна от името ми и интонацията й отива леко нагоре, с въпросителна нотка. Мълча. Не съм невъзпитана – знам, че е редно да й отговоря, но просто не искам. Не мога.

– Ирааа…(?!)

– … да.

– §*€(%§€$%€№€%*%§€@$%(%§€… – казва тя. И аз от своя страна отговарям:

– @|\*%$№*§§§*§%€>??$ …

Не, не – не мога. Защо пиша за съквартирантката си. Това е един скучен неделен разговор, в който не се обменя никаква полезна информация и нищо вълнуващо не се случва. Вероятно в края на разговора една от двете се е запътила към кухнята с провлачване на краката и със сумтене е измила трите чинии и двете чаши за кафе в мивката. Превъртаме лентата напред ….

Ето – навън вали, все така – напоително, упорито и равномерно. И за кого вали – за тоя дето духа. По-тъмно е, защото е по-късно, но е все така сиво. Тауър бридж все така мълчи и продължава да плацика крака в мудната, ширнала се Темза. Все още е неделя. Кеворк си е тръгнал вече от екрана, но друг монотонен баритон бълбука от колонките. Още 12 чáса.

Дванадесет чáса и всичко се ще промени. Тогава понеделник сутрин ще нахлуе с фанфари и конфети и животът ще потече. Тунелите на метрото, от които сега бавно изтичат и последните сили на града, утре ще се превърнат във вени, по които ще затече шумен живот и голямото сърце на ситито ще заблъска в гърдите на Лондон с неуморна сила! Цветът ще се завърне по сивите страни на възстановяващия се от неделното боледуване град и милиони работници с блясък в очите и трепет в сърцата ще вперят поглед с обожание в своите монитори и весело ще защракат по клавиатурите си. Още дванадесет чáса.

Тауър бридж като че ли усети за какво си мисля и сякаш понадигна омърлушените си парапети и наостри кулите си. Само мисълта за понеделник прави моста малко по-внушителен и горд. Още в тъмни доби тълпи от превъзбудени туристи ще се втурнат към този втори по популярност символ на английската столица (за негово огромно съжаление, големият стар Бен винаги е бил и ще бъде по-тачен) и хиляди, а може би в някои по-добри понеделници и милиони, фотоапарати ще го увековечат за сетен път. Между 8:55 и 9:05ч дори аз ще премина по него закъсняваща, с картонена чаша кафе колкото главата ми, големи надежди (моите, а не тези на Дикенс) и поглед, зареян в светлото бъдеще. Темза ще тича игрива и жизнена под краката ми и пъстроцветни анимационни птици ще пеят омайни песни над забързания град.

След дванадесет чáса! Сега обаче е неделя. Навън вали-вали-вали. Лондон е.

*Препоръчвам да я прочетете – тук.

One thought on “Лондон е

  1. “До мен Тауър бридж въздиша отегчено, потопил краката си в Темза.” – това много ми хареса 🙂

Leave a Reply