Смяната на социалния статус, загубата на близък човек, промяна на местожителството и пр. случки, които идват, за да развалят спокойното потръчкване из коловозите на рутината, са мъчителни и често могат да пратят живота ти по дяволите.

Изживявания от подобен характер се отразяват различно на всеки човек в зависимост от способността за адаптация. Реакцията на организма в такива моменти се нарича Синдром на адаптация (СА) и съответно при патологичната му форма се изразява в психо-емоционално разстройство. СА се влияе от такива компоненти като хранителен режим, секс, етнически и расов фон, образование, възраст, социален статус, генетично предразположение и пр. Някои от тези фактори са наследствено заложени и не подлежат на промяна, други, както се сещате и сами, са коригуеми.

Адаптация

Синдром на адаптация е термин използван да опише промените, които настъпват в тялото при краткосрочно или дългосрочно реакции при стрес.

Стресорите при човек могат да бъдат физически – като подлагането на тялото на глад, катастрофа или сурови климатични условия. Отгоре на всичко човек реагира и на емоционално-психологически стресори като загуба на любим човек, раздяла, смяна на социалното поприще, невъзможността за разрешаване на проблем.

Първоначално описан СА е описан от Ханс Сели(1907-82), австрийски емигрант в Канада, СА се проявява в 3 фази. Сели обяснява него ви избор на термини така : нарекох го адаптивен , защото предизвиква отбранителни реакции, а синдром, тъй като индивидуалните му прояви координирани и независими една от друга.

Сели твърди, че СА засяга две основни системи на тялото – нервната и ендокринната (хормоналната) система. По хода на развитието си тя се дели на 3 фази – реакция на алармиране, резистентност и изтощение.

Първа фаза – реакция на алармиране

Първата фаза на адаптивния синдром, реакцията на алармиране, е незабавната реакция на стресора. В първоначалния стадии човек реагира отбранително, което подготвя тялото за физическа активност. Въпреки всичко, този първичен сигнал може да понижи силите на имунната система и да направи човек по-податлив на зарази по време на този период.

Втора фаза – резистентност

Тази фаза може да се нарече още и фаза на адаптация. По време на този период, ако организмът е все още подложен на стрес, тялото се адаптира към стресорите, на които е изложено. Тук настъпват и много промени на различни нива за да може организмът да се намали ефекта на стреса. Например ако стресорът е гладуване (възможно поради анорексия), желанието за физическа активност рязко спада, за да “консервира” енергия, а абсорбацията на хранителни вещества ще се увеличи максимално.

Трета фаза – изтощение

На това ниво, тялото е вече продължително време подложено на стрес. Способността на организма да удържа на този стрес се е понижила драстично или всеки момент може да се срине. Това практически означава, че имунната система е на нулево ниво, а способността на тялото да се справя със заразните елементи може да е почти елиминирана. Хора, които са подложени на продължителен стрес и не могат да се пригодят към възникналите обстоятелства са прекрасни кандидати за инфаркти, инсулти или редица кофти инфекции поради ниската си имунна система.

Стресът

Вече сме си говорили, че като цяло стресът не е нещо ужасяващо опасно и изключително негативно. Той всъщност е положителен елемент на съществуването, поддържа тонуса и изостря способността за долавяне на емоциите – не само негативните, но и положителните.

В контекста на темата обаче – големите количества стрес са именно причината за синдрома на адаптивност. Резултатите от неразтовареният стрес могат да бъдат от умора, раздразнение, трудна концентрация и загуба на съня, до… смърт. За по-лесно и забавно, природата е дала и други знаци на злоупотреба със стресорите – косопад например.

СА, сам по себе си е не само официална диагностична категория, но и описателен термин. Ако човек бъде диагностициран със синдром на адаптивно разстройство, желателно е да се направят изследвания на кръвта и урината, за да се установи нивото на кортизол и други, свързани с покачването на стресовото ниво, хормони, за да се избегнат изменения в ендокринната система.

Из писмата:

 Здравей Ирина,

Следя рубриката ти от самото й начало и всеки път ме кара да се замисля и да сменя погледа си върху много неща. Искам да те помоля за съвет – аз съм привлекателно и интелигентно момиче, но има проблем с обвързването. Имала съм 2 връзки от по 3-4 години, но всеки път са приключвали по моя вина. Когато усетя, че нещата са станали вече много сериозни се замислям това ли е човекът , с когото искам да прекарам живота си и дали няма след време да срещна по-подходящ партньор, което ме кара да се отдръпвам и да търся утеха в нов човек. Естествено това е и причината сериозната ми връзка да приключва – никой не обича да свири втора цигулка. В мен ли е проблема?

Да!

Ти си тази, която не успява да се отпусне и започва нова връзка без да е сложила край на старата. И когато му дадеш решение, тогава проблемът ще стои извън теб. Това не означава, че трябва да започнеш да се самобичуваш и никога повече да не погледнеш мъж. Дай си време да разбереш от какво имаш нужда и бъди откровена с партньорите си. Желателно е да не са повече от един, но от писмото ти разбирам, че към момента това не е положение, което ти е познато. Опитай се да дадеш възможност на мъжа до теб да бъде именно такъв и не търси хиляди оправдания за това, че си с още двама. Съмнението, че може би това не е човекът може да е съвсем основателно, но разбери защо. Бъди търпелива и не забравяй, че това не е въпрос на оцеляване