Knowledge and education are key to building empathy and tolerance. Dr. Neel Burton

“Depression: the healthy suspicion that modern life has no meaning and that modern society is absurd and alienating.”

Dr Neel Burton

Dr Neel Burton

Dr Neel Burton is a psychiatrist and philosopher who teaches in Oxford and is also a writer (“The Meaning of Madness”, “Heaven and Hell – the Psychology of Emotions”, “For better, for worse” – to mention a few), a blogger for Psychology Today, associate follow of the Green-Templeton College, and a laureate of many prizes. Amongst many beautifully rational and well backed-up viewpoints on complex issues, he has a fantastic take on depression, which is how I came to familiarise myself with his work.

P.S. He is a wine-lover.                                                                                       

Psychiatry (2006)
Living with Schizophrenia (2007)
The Meaning of Madness (2008)
Master your Mind (2009)
The Art of Failure: The Anti Self-Help Guide (2010)
Heaven and Hell: The Psychology of the Emotions (2015)
For Better For Worse: Should I Get Married? (2017)

At the time when I requested Dr Neel Burton’s thoughts on the topics of depression, happiness and everything else, he was right about to launch his latest book “For better or for worst – should I get married”. “I’m so sorry”, he replied to my inquiry, “I’m not going to have the time to answer your questions in full and as you would like me to. The questions are very large and wide-ranging, and it would take forever to do them justice.” With all his gentle kindness, however, Dr. Burton couldn’t fully decline my request. Despite his very limited time, he kindly went on with his response, providing me with links to the places where he’d touched upon the topics I am interested in, and a couple of words to some to some of the questions.

This gives me a fantastic opportunity to present to your attention a compilation of Dr Burton’s very insightful, factual yet juicy blog post for Psychology Today and his books, which we will hopefully see translated into Bulgarian very soon.

Depression is on the rise, as we are kindly informed by the annual reports of the World Health Organization. You define depression, as “the healthy suspicion that modern life has no meaning and that modern society is absurd and alienating.” It seems that the pandemic of depression is something that comes as no surprise to you. What is wrong with the modern world and why are we reacting to it with depression?

“In the past 50 or 60 years, real term incomes in countries such as the USA and the UK have increased dramatically, but happiness has not kept apace. In fact, people today are considerably less happy than back then: they have less time, they are more alone, and so many of their number are on antidepressants that trace quantities of a popular antidepressant have been found in the water supply.

Although economists focus on the absolute size of salaries, several sociological studies have found that the effect of money on happiness results less from the things that money can buy (absolute income effect) than from comparing one’s income to that of others, and in particular to that of one’s peers (relative income effect). This is an important part of the explanation as to why people today are no happier than people 50 or 60 years ago; despite being considerably richer and healthier, they have only barely managed to ‘keep up with the Joneses’.

But there is more. If I am to believe everything that I see in the media, happiness is to be six foot tall or more and to have bleached teeth and a firm abdomen, all the latest clothes, accessories, and electronics, a picture-perfect partner of the opposite sex who is both a great lover and a terrific friend, an assortment of healthy and happy children, a pet that is neither a stray nor a mongrel, a large house in the right sort of neighborhood, a second property in an idyllic holiday location, a top-of-the-range car to shuttle back and forth from the one to the other, a clique of ‘friends’ with whom to have fabulous dinner parties, three or four foreign holidays a year, and a high-impact job that does not distract from any of the above.

There are at least three major problems that I can see with this ideal of happiness. First, it represents a state of affairs that is impossible to attain to and that is therefore in itself an important source of unhappiness. Second, it is situated in an idealized and hypothetical future rather than in an imperfect but actual present in which true happiness is much more likely to be found, albeit with great amount of hard thinking. Third—and most importantly—it has largely been defined by commercial interests that have absolutely nothing to do with true happiness, which has far more to do with the practice of reason and the peace of mind that this eventually brings.

In short, it is not only that the bar for happiness is set too high, but also that it is set in the wrong place, and that it is, in fact, the wrong bar. Jump and you’ll only break your back.”


It seems that over the past decade the palette of socially acceptable emotions has shrunk to a couple of shades of happiness – judging by social media, striving towards constant happiness and frantically avoiding sadness, grief and even quite melancholy, seems to be a trend. How accurate is this observation according to you and what are the potential consequences of such tendency? Looking back in history, can we say that there is a “preferred” emotion over periods of time?

“The manic defence is the tendency, when presented with uncomfortable thoughts or feelings, to distract the conscious mind either with a flurry of activity or with the opposite thoughts or feelings. A general example of the manic defence is the person who spends all of his time rushing around from one task to the next, and who is unable to tolerate even short periods of inactivity. For this person, even leisure time consists in a series of discrete programmed activities that he needs to submit to in order to tick off from an actual or mental list. One needs only observe the expression on his face as he ploughs through yet another family outing, cultural event, or gruelling exercise routine to realize that his aim in life is not so much to live in the present moment as to work down his never-ending list. If one asks him how he is doing, he is most likely to respond with an artificial smile and a robotic response along the lines of, ‘Fine, thank you—very busy of course!’ In many cases, he is not fine at all, but confused, exhausted, and fundamentally unhappy.”


“Indeed, the essence of the manic defence is to prevent feelings of helplessness and despair from entering the conscious mind by occupying it with opposite feelings of euphoria, purposeful activity, and omnipotent control. This is no doubt why people feel driven not only to mark but also to celebrate such depressing milestones as entering the workforce (graduation), getting ever older (birthdays, New Year), and even, more recently, death and dying (Halloween)—laughing when they should be crying and crying when they should be laughing. The manic defence may also take on more subtle forms, such as creating a commotion over something trivial; filling every ‘spare moment’ with reading, study, or chatting on the phone with a friend; spending several months preparing for Christmas or some civic or sporting event; seeking out status or celebrity so as to be a ‘somebody’ rather than a ‘nobody’; entering into baseless friendships and relationships; even, sometimes, getting married and having children.

In Virginia Woolf’s novel of 1925, Mrs Dalloway, one of several ways in which Clarissa Dalloway prevents herself from thinking about her life is by planning unneeded events and then preoccupying herself with their prerequisites—‘always giving parties to cover the silence’. Everyone uses the manic defence, but some people use it to such an extent that they find it difficult to cope with even short periods of unstructured time, such as holidays, weekends, and long-distance travel, which at least explains why airport shops are so profitable. In sum, it is not that the manically defended person is happy—not at all, in fact—but that he does not know how to be sad and, in time, at peace and at play.

It should be noted that the manic defence is particularly prevalent in Occidental and Occidentalized societies such as the USA and the UK. (…)” 

Can we find a silver lining in this trend depression and manically running away from the problem? How can we turn this wave of depressive experience of the world to our benefit and what is it telling us about the human nature and psyche?

“(…) depression can have a silver lining. Crushing though it may be, depression can present a precious opportunity to identify and address deep and difficult life problems. Just as physical pain evolved to signal injury and prevent further injury, so depression may have evolved to remove us from distressing, damaging, or futile situations. The time and space and solitude afforded by depression encourage us to reconnect with our bigger picture, and reconsider how we relate to ourselves, to others, and to the world.

Your depression could be your way of telling yourself that something is seriously wrong and needs working through and changing, or, at the very least, processing and understanding. Sometimes, we can become so immersed in the humdrum of our everyday lives that we no longer have the perspective or opportunity to think and feel about ourselves. The adoption of the depressive position compels us to stand back at a distance, re-evaluate and prioritize our needs, and formulate a modest but realistic plan for fulfilling them.

At an even deeper level, the adoption of the depressive position can lead us to a more refined understanding of ourselves, our lives, and life in general. From an existential standpoint, the adoption of the depressive position obliges us to become aware of our mortality and freedom, and challenges us to exercise the latter within the framework of the former. By meeting this difficult challenge, we’re able to break out of the mould that has been imposed upon us, discover who we truly are, and, in so doing, begin to give deep meaning to our lives.”


Over the past years we are observing tremendous social changes in Europe – on the one hand homosexual partnership has been legalized in many countries, Serbia got their first female and homosexual prime minister, TFL scrapped ‘ladies and gentlemen’ to make announcements gender-neutral, on the other hand Europe was faced with a huge wave of refugees, carriers of a completely different culture and values. How are such changes in communities affecting the psyche?

It is hard to disentangle social and cultural change from economic and technological change, but there is now a clear backlash, which, if one reads Hegel, could be interpreted as a necessary step in the historical dialectic.

Are we (humans) equipped to accommodate these (the above mentioned) rapid changes and what role does tolerance play in our ability to accept and adapt? 

Knowledge and education are key to building empathy and tolerance.

“Attitudes to homosexuality have undergone nothing short of a revolution in the past five decades.

First published in 1968, DSM-II (the American classification of mental disorders) listed homosexuality as a mental disorder. In this, the DSM followed in a long tradition in medicine and psychiatry, which in the 19th century appropriated homosexuality from the Church and, in an élan of enlightenment, transformed it from sin to mental disorder.

In those days, some therapists employed aversion therapy of the kind featured in A Clockwork Orange to ‘cure’ male homosexuality. This typically involved showing ‘patients’ pictures of naked men while giving them electric shocks or emetics (drugs to make them vomit), and, once they could no longer bear it, showing them pictures of naked women or sending them out on a ‘date’ with a young female nurse.”


“(…) Many people still think of same-sex marriage as a historical first, but this is far from being the case. Same-sex marriage was practised and accepted among precolonial peoples such as the Two-spirits, the Fa’afafine, and more than 30 African cultures; in Ancient Mesopotamia and perhaps also Ancient Egypt; and in Fujian province during the Ming dynasty.

In Ancient Rome, same-sex marriage, after three centuries on the run, was explicitly outlawed in 342 AD by the Christian co-emperors Constantius II and Constans—and it is worth noting that its return in our age corresponds with an ebbing of Christianity from the West.

In Ancient Athens, aristocratic men such as Agathon and Pausanias, who feature in Plato’s Symposium, went beyond the pederastic tradition of mentoring young males by forming lifelong partnerships. The ancient epigram Lovers’ Lips had for a long time been ascribed to Plato himself: ‘Kissing Agathon, I had my soul upon my lips; for it rose, poor wretch, as though to cross over.’


Would you comment on the importance of gender roles and their function in the structuring of society?

Human societies tend to various degrees of patriarchy, in which men hold primary power. Most anthropologists agree that there are no known unambiguously matriarchal societies. In the state of nature, man subjugated woman by being physically stronger, while the woman was frequently incapacitated by pregnancy and childrearing, which, through giving birth and breastfeeding, naturally fell upon her. In a modern society such as ours, with technology such as mechanization and birth control, the male advantage has become largely if not entirely redundant. But still the patriarchy perdures, upheld by hoary ideology and vested interests.


On the other hand,

“From Alaska to Patagonia, Native American cultures often held gender variant individuals in high regard, valuing them for their unique spiritual and artistic aptitudes and important economic and social contributions. Having been blessed with the spirits of both man and woman, these ‘two-spirits’, as they are still called, could mediate between men and women, and between this world and the other. They could accomplish the work of both sexes, meeting the need of the moment and compensating for any gender imbalances in their family or tribe. They often served as educators or guardians, taking in orphans or children from large or problem families.

European colonists saw two-spirits as ‘sodomites’, and, in 1513, the conquistador Vasco Nunez de Balboa infamously fed forty of them to his dogs. Unlike Europeans, who thought in fixed and binary terms, Native Americans understood gender as a continuum and sexuality as fluid. Neither did they confound gender and sexuality. Two-spirits were often males who preferred males, and sometimes even married a male, but they could also be males who preferred females, females who preferred males, and females who preferred females. This did not preclude them from sexual relations with the other gender, or make their same-sex partners into two-spirits.

(…) This brief and incomplete survey suggests that gender variation and same-sex relations, though often driven underground, or omitted from the historical record, are timeless and universal, and part and parcel of the human condition. It also suggests that concepts of gender and sexuality are, to a large extent, culturally conditioned, and that our rigid and binary concepts of male and female and heterosexual and homosexual are not necessarily the historical norm, or the best way of apprehending, supporting, and celebrating the diversity, even within a single person, of human gender and sexuality.”

Animated love. Yehuda Devir.

(…) Everyone defines their own happiness bar. I consider myself a very happy person. I have a roof over my head, food, water to drink, an amazing wife that supports me, a loving family, the freedom to do whatever I want and the strength to do so, what else does a person need?

Yehuda Devir is an Israeli illustrator and graphic designer, who took over the Internet with a series of heart-melting comix of everyday situations with his wife Maya (also an illustrator). And if you think heart-melting is an exaggeration just take a look at the slideshow below. Overnight their animated life got millions of fans and followers from around the globe.Apart from the illustrations that brought him fame, Devir creates other visual art too.  To mention a few: “Wonder women can take a hit, it doesn’t mean you have to”, “I could be me” and “Peeping generation” are just of few of the slogans that stay under illustrations with a strong social message that you simply must see on his website (as I couldn’t steal and post them here ;)).


This slideshow requires JavaScript.

Hi, Yehuda! We were initially supposed to meet in Bulgaria – you were here for a Comix festival. This didn’t happen, so now here we are – typing. Let’s take it from here – how did you like Sofia? You were here for a short while but surely you managed to grasp some of the local culture.
Maya and I were mainly at the Comic Con and it was amazing! So much love and excitement were around our visit and we certainly want to come back again. Everyone was so nice, and we felt the support and love of the public. Unfortunately, we had very short time to hang out in Sofia and we hope that next time we will have more time to travel a little.

How long has it been since you got viral and did you collect any insights regarding couples lives over that time – your personal experience and that of others based on the reactions towards your blog? 
I began to do the illustrations for my own fun. The first illustration was when we moved to Tel Aviv and Maya suggested we make an illustration of the two of us asking for help from friends to find an apartment at a reasonable price. It worked… We got a lot of likes and shares and eventually, we find our apartment. We never imagined that so many people would identify with our personal moments as a couple. Our first viral wave was a few months ago and since then we have devoted most of our time to creating our comics – “One of those days”. There is nothing better than getting up in the morning and doing what you love, and the best thing about my job is that my work makes people laugh and happy.

Apart from your blog being very heart-warming and expressing common couples’ traits, do you think that there is an overall need of positive couples’ role model that generated parts of your popularity? (it seems that individualism combined with the rise of divorce rates are currently trending in the western societies, however, do you think people actually crave for the opposite?)
I think being real with your self is the most important thing. All of our illustrations it’s about real moments that happened to us. We don’t illustrate moments that didn’t really happen… and with the use of our cartoons we exaggerate them a bit to emphasize the drama. Our illustrations also capture less pleasant moments, such as the illustration we made about the fight we had… No couple is perfect and there are good moments and bad moments, and that’s what makes our relationship unique to us. “Humor” is our keyword.

Some of your works have strong social messages – against women abuse, pro body-positivity. They are very self-explanatory, but I would still ask you to say a couple of words on your personal stand on the issues. What in your surrounding provokes you to create these images?
When a social issue arises that I feel I have something to say about the matter – I say it. To make a change you have to know the problems, even if they are painful, and talk about solutions.

What is your definition of happiness, as a person of art and entertainment, as a man of the 21st century, as an Israeli?
Happiness is an individual definition. I think that when a person is satisfied with what he has, he is a happy person. Everyone defines his happiness bar. I consider myself a very happy person. I have a roof over my head, food, water to drink, an amazing wife that supports me, a loving family, the freedom to do whatever I want and the strength to do so, what else does a person need?

Нова страница. Исабел Алиенде.

Непълното интервю с Исабел Алиенд излиза в брой 12 на списание “Amica”, март 2017 г.

Чилийската писателка Исабел Алиенде е издала над 20 книги, преведени на повече от 35 езика и продадени близо 70 милиона копия. Нейните най-известни творби включват романите “Къщата на духовете”, “Ева Луна”, “Приказки на Ева Луна”, “Дъщеря на съдбата”, “Портрет в сепия”, “Паула”, “Бележникът на Мая”. Творбите й до голяма степен са базирани на личния й опит и историческите събития в него, като същевременно се преплитат с елементи на мит и магически легенди.

Няколко от нейните книги са филмирани, включително вечната “Къща на духовете” с участието на Мерил Стрийп, Джереми Айрънс, Антонио Бандерас, Глен Клоуз и Уинона Райдър. Още три филма, базирани на нейни романи, се снимат в момента – “Афродита”, “Ева Луна” и “Подарък за любим човек”.

С течение на годините Алиенде получава множество награди за работата си, а през 2014 г. президентът Барак Обама награждава Алиенде с президентския медал на свободата.

На 9 декември 1996 г. Алънде основава фондацията “Изабел Алиенде” в чест на дъщеря си Паула Фриас Алиенде, която изпада в кома след усложнения от болестта порфирия, довела до нейното хоспитализиране. Паула е едва навършила 28 години, когато умира през 1992 г. Фондацията е “посветена на подкрепата на програми, които насърчават и запазват основните права на жените и децата да бъдат овластени и защитени”.

През 2015 г., след 27-годишен брак, Исабел Алиенде се разделя с втория си съпруг, адвоката и писател Уили Гордън и се мести в малка самостоятелна къща с кучето си. През октомври 2016 г. тя се срещна с адвокат в Ню Йорк, с когото се влюбат и планират скоро да се съберат и да заживеят заедно.

Свързах се с асистентката Ви в началото на годинaта.  Тя каза, че сте се оттеглили на едномесечен творчески ритрийт, което, разбира се, съвпада и с 8ми януари – датата, на която започвате новите си книги. Какво се появи на бял свят на 8ми януари тази година?

Всъщност, завършвах последната си книга. Мислех, че ще приключа през декември, но това не се случи. Трябваше да пренапиша цялото нещо наново. Името на новият роман е „Непобедимо лято“. Дейстието се развива в Щатите, в Бруклин, през 2016 г. Ще бъде публикувана на испански през юни и на английски – може би до края на годината. Моят издател в Бъгария е наистина чудесен. Те са издали повечето от моите книги и съм сигурна, че в някакъв момент и тази ще излезе в България, но не мога да кажа все още кога.

През 2015г. се разделяте с втория си съпруг Уили след 27 години брак. В интервю казвате, че периодът на раздяла е бил и предиод на преосмисляне и изследване на любовта – може ли тя да продължи вечно, защо приключва, можем ли да имаме любов във всеки етап на живота си. Какво научихте за любовта?

Първото нещо, което научих, е че нищо не е сигурно, всичко се променя с времето. Когато срещнах Уили преди много-много години, се влюбих лудо в него на момента и мисля, че останах влюбена

много дълго време. През тези години дъщеря ми почина, две от трите му деца също си отидоха, той се разболя. Така че, преживяхме много трагични моменти, той се депресира много и в някакъв момент връзката ни се промени.

Научих още, че трябва да работиш за една връзка през цялото време и двамата трябва да работят заедно. Ако само един човек е заинтересуван да поддържа връзката, тя няма да работи. И ние, мисля, се опитахме известно време , но после той спря да се опитва и това доведе до нашата раздяла.

Мислех си, че ще бъда много щастлива сама и известно време наистина успявах да бъда. Преместих се в малка къща, с моето куче и започнах нов живот – нови приятели, нови съседи. Единствените неща, които останаха същите, са семейството ми и офиса ми, хората, които работят за мен. Но останалото – всичко се промени. Мислех си, че се справям много добре и че няма да се влюбя повече. Миналата година обаче, един мъж от Ню Йорк ме чул да говоря по радиото. Пътувал към Бостън и отбил, за да изслуша предаването. Бил толкова впечатлен, че писал на офиса ми. Аз получавам стотици писа, но не знам защо, на неговото отговорих. Започнахме да си пишем всеки ден в продължение на пет-шест месеца. Най-накрая се срещнахме през октомври и се влюбихме, сега имам много дълбока връзка. Разбира се, той е в Ню Йорк, а аз в Калифорния, но планът е да се съберем. Мислех си, че това никога няма да ми се случи отново. Но, виждате ли, дори на 73 можеш да намериш любовта. Това, което научих е, че няма възраст за страстта. Можеш да си тийнейджър, да си на петдесет или на осемдесет. Няма значение.

Това са фантастични новини, много обнадеждаващо!

(смее се) Защо, Ирина, защо обнадеждаващо! Винаги има надежда. Осъзнах, че съм много по-щастлива, когато съм влюбена. Мисех, че мога да съм щастлива сама и наистина мога, но така е много по-добре – когато споделям живота си с някого.

Исабел и Паула Алиенде.

Споменахте загубата на дъщеря си, както и  децата на бившия ви съпруг. Това трябва да е бил най-трудният период в живота ви. Каква е гледната ви точка за загубата и способността да не се вкопчваш в болката?

Това научих по трудния начин. През 1992г., когато бях на 50, дъщеря ми Паула изпадна в кома и година по-късно почина. През тази дълга година аз се грижих за нея и ден след ден трябваше да се уча да пускам всичко свързано с нея да си отиде. Мислех си, че мога да контролирам ситуацията, мислех, че мога да я накарам да се почувства по-добре, милех, че мога да й дам комфорт. Но в действителност това, което можех да направя, беше много малко. Трябваше да се откажа от всякакви форми на контрол и да се предам на факта, че тя щеше да си отиде. И когато накрая почина, трябваше да се сбогувам и с последните неща, свързани с нея, и да запазя само нейния дух и спомените си. Това беше най-трудният урок в живота ми, но е нещо, което и до ден днешен ми се налага да използвам. Когато се разделих с Уили, за мен беше толкова лесно да  оставя къщата, мебелите, картините, Уили, старите приятели. За себе си днес  мога да кажа, че се чувствам свободна.

Чувствам, че не съм привързана към нищо материално и към много малко хора.

В ТЕД-лекцията си казвате, че възнамерявате да живеете страстно. Как се поддържа страстта жива и има ли допирателна между страстта и зависимостта?

Не мисля, че страстта и зависимостта имат нещо общо. Страстта е енергия. Енергия на въображението и действията, които извършваме в живота и това може да се приложи към всичко – страст към работата ми, страст към страната ми, страст към каузите, които подкрепям, като феминизъм, справедливост; всички тези неща са нещо много важно в живота ми и се отнасям към тях със страст. Същото правя и що се касае до любов и връзки. Аз не се интересувам от познати – искам приятели; не ме вълнуват просто роднини – искам хора, които наистина са ми близки, хора, на които мога да вярвам сляпо, хора за които бих жертвала всичко, за да им помогна. Това са връзките, които ме интересуват. За другото нямам време.

В работата си се отнасям със страст към всяка книга, която пиша. И веднъж щом е готова – тя вече не ми принадлежи, започвам нова със същата страст – нова тема, нова глава, ново проучване.

Това е начинът, по който мисля за живота. И за щастие, възрастта не е фактор при ентусиазма за живот. Мисля, че фактът, че мога да се влюбя отново, означава, че съм с отворено сърце и имам страст към ежедневния живот.

Олга Мъри, на която Исабел Алиенде се възхищава, е основател на Фондацията за подпомагане на младежта в Непал.

Имате ли някакви малки съвети за това как да поддържаме страстта в ежедневието?

Бих казала, че първото нещо е да сме здрави. Много е трудно да си страстен или енергичен, когато си болен. Възможно е, но е много трудно. Затова, като сте в добро здраве, единственият ми съвет е – излезте навън! Излезте от себе си. Спрете да се вглеждате в себе си и в малкия си свят и вземете участие в света навън. Бъдете навън, бъдете в полза на общността, в която живеете, бъдете част от живота, от новините, от това, което се случва на съседите ви, на приятелите, на семейството. Мисля, че хората стават мързеливи и засядат в зоната си на комфорт и спират на участват в живот. И по този начин стават депресирани, тревожни и стари.

Познавам една жена – Олга Мъри. Тя е на 92 години. Тя е най-пламенната жена, която познавам.  Има фондация, която работи със сираци в Непал, всяка година пътува – 6 месеца е в Непал, за да ръководи фондацията. Помогнала е на хиляди деца. Ето така се живее страстно на 92. Няма възраст за това.

Казвате, че сте била феминистка още преди думата да съществува и сте станала такава, след като сте се сблъскали с нещастието на репресираните жени. Днес жените имат думата феминизъм. Мислите ли, че са по-щастливи?

Мисля, че сме постигнали много. Аз съм родена през 40те в Чили, в много консервативно католическо общество. Положението на жените по това време беше много по-различно от положението им днес. Днес имаме жена президент. Така че, нещата са се променили и то за добро в много държави. Въпреки това, много жени все още са много репресирани. Жените са все още изнасилвани, експлоатирани и малтретирани в много страни. Има места, на които жените са третирани като добитък, нямат никаква стойност и място в обществото. Имаме още много работа. Но много неща са постигнати и те са се случили благодарение на феминизма. Мисля, че жените трябва да се борят за правата си. Никой няма да им даде нищо – ние трябва да си го вземем.

Младите жени днес, които мислят, че не е нужно да работят за себе си и че борбата е приключила – те са в грешка.

Сега в Щатите имаме президента Тръмп, който е женомразец. Той е ужасен човек.

И имаше огромни демонстрации на жени във всеки град и е много важно да се взима участие.

По време на дискусия, на въпрос какво е посланието Ви към младите хора, които днес страдат от политическата ситуация във Венецуаела, Вие казвате, че правителствата си отиват, хората остават. До каква степен управлението на една държава е определяща за щастието на нейния народ?

Правителствата си отиват, правителствата се променят, но хората остават. Аз преживях това в Чили. Ние бяхме под диктаторски режим в продължение на 17 години и това се промени, днес имаме демокрация. Но мисля, че правителствата дават тон на живота на хората. Ние преживяхме диктатура, при която нямахме право на избор, нямахме свободна преса, нямахме информация, нямахме прогрес и свобода и всеки можеше да бъде арестуван и убит,  без това да направи впечатление на когото и да е. Това налага настроение на терор, което, разбира се, не позволява щастие. Може би някакъв вид лично щастие, да, но не и щастие на държавата.

Ние живеем в САЩ, където днес половината държава, ако не и повече от половината, живее в страх. Страхуват се от това, къде ще довете управлението на този президент, който,  изглежда, е луд. Аз съм ужасена от това, което се случва с Щатите и се надявам, че институциите ще съумеят да устоят на лудостта на правителството, че ще успеят да устоят на лудостта на Тръмп.  Но ако това не се случи, нещата ще се променят драматично за тази държава и то към лошо.  Вижте Сирия. Милиони бежанци, милиони хора, които повече от шест години се борят за живота си.

През последната година и половина интервюирам хора за щастието. Повечето хора, с които разговарях, са учени, които изследват щастието. Изглежда обаче, че нещо убягва на науката в търсене на щастието. Вие каква дефиниция давате на тази дума и мислите ли, че щастието е по-близо да изкуството отколкото до науката?

Не мисля, че науката може да дефинира щастието. Щастието се изживява. И не мисля, че щастието е перманентно състояние – то е моментно състояние. Можеш да си щастлив в един момент и нещастен в следващия. Идеята, че можем да сме щастливи постоянно, без никакви неудобства, е лудост и не се случва по този начин. Щастието за мен е да си доволен от това, което имаш. Това не означава да не мечтаеш за повече или да си представяш неща, които искаш, но генерално трябва да си щастлив с това, което си и с обстоятелствата около теб. Не искай твърде много, защото колкото и да искаш, винаги ще има още след това, това е безкрайна битка. Никога няма да имаш всичко , което искаш, за да си щастлив.

Щастието е нещо, което се случва в сърцето, в душата  и няма нищо общо с това, което имаш в света. То е това, което си и не мисля, че науката може да го дефинира.

Понякога щастието е въпрос на хормони и типа човек, който си. Има хора с ужасни животи, с ужасяващи трагедии и те пак са способни да изпитват щастие. Има и хора, които имат всичко – имат пари, имат красота, младост, имат всичко, което искат и пак са депресирани и нещастни. Всичко е много персонално.

Това ме води към следващия ми въпрос – когато сте по-продуктивна – когато сте щастлива или когато сте нещастна?

Настоение ми няма нищо общо с продуктивността. Писането е моята работа. Ако работиш в офис, отиваш на работа всеки ден, без значение дали си щастлив или не. Аз ставам всеки ден в 6ч. Първото, което правя, е да отговоря на всички имейли и след това започвам работа и моята работа е писането. Няма значение, дали се чувствам щастлива или не този ден, дали имам главобол или не – това е, което правя, имам тази книга да напиша и го правя. Няма нищо общо със щастието.

„Магически реализъм“ е дефиниция която върви ръка за ръка с книгите ви. Как се чувствате отностно този етикет и оставили ли сме място в живота си за магия?

Това зависи от дефиницията на магически реализъм днес.

За мен винаги има едно мистериозно измерение на реалността, неща, които не могат да се обяснят, да се преборят или контролират.

Това е измерение на мистериозното, на духовния свят и нямам предвид духове или нещо подобно. Мисля, че хората, които обичам, които са починали или са далеч от мен, те всички живеят с мен.  Мисля, че моите герои стават истински хора, когато пиша за тях. Позволявам това да се случва в живота ми. Позволявам мистерията, съвпаденията, мечтите и сънищата, които могат да са профетически, да бъдат част от живота ми. Позволявам го и в книгитеси. Това за мен е магичски реализъм. И мисля, че има място за него в живота на всеки.


This slideshow requires JavaScript.


Родена съм да съм създател. Създател на живот. Мелани Гайдос.

Интервюто с Мелани Гайдос излиза в списание “Жената днес”, брой 07, 2017


Photo: Victoria Zeoli

Photo: Victoria Zeoli

Мелани е родена с генетично заболяване, което не прави кариерата й на модел очевиден избор. Полусляпа, беззъба и плешива, предя няколко години обаче Мелани влиза в модния бизнес и го помита. Освен на подиума, можете да я видите във филмите “Un Ciel Bleu Presque” (2016), “The Third Sister” (2013) и “Saint Frankenstein” (2015), както и в клипа на песента  “Mein Hertz brennt” на Рамщайн. Кариерата на Мелания разбива модните стереотипи и стандарти за красота и носи със себе си вълна на социална промяна в глобален мащаб.

От гледна точка на фактологията, Мелани е родена с ектодермална дисплазия, състояние което не позволява на порите, зъбите, ноктите и костите да се развиват нормално. Страда и от алопеция и е частично сляпа тъй като като дете миглите й са растяли навътре и са издрали ретините й. Тя е завършила университет по искуствата в Ню Йорк, а по време на следването си си е докарвала допълнителни пари като модел по обяви в Craig’s list. Днес тя е модел със световна слава, търсена от фотографи по цялото земно кълбо. Можете да я следите тук:

This slideshow requires JavaScript.

Здрасти, Мелани! Първо, искам да ти благодаря, че се съгласи да говориш с мен. Къде те намирам и какво се случва в живота ти в момента?

Аз също много ти благодаря. В момента се наслаждавам на живота на Западния бряг. Имах нужда да сменя Ню Йорк. Освен това се подготвям за европейско приключение това лято. Ще посетя Берлин за Седмица на модата и ще работя из Германия и Франция, а може би и някои други държави.

От кога се занимаваш с мода и какви обстоятелства те доведоха до този бранш? Какво беше първото ти впечатление? Какво те накара да продължиш да се занимаваш и беше ли подготвена за размера на успеха, който те сполетя?

Занимавам се с мода от вече шест години. Започнах на свободни начала докато учех рисуване в училище по изкуства в Ню Йорк. Бях се запознала с няколко фотографа в клубовете и нощния живот на Ню Йорк и един ден един от фотографите ме помоли да позирам за него. Първата ми фотография беше с Адриан Бъкмастър, който беше вдъхновен от един от моите автопортрети и фотографии. Много се притеснявах да позирам, но знаех че едно ново изживяване и срещата със страховете ми си заслужават. Фотосесията беше много спокойна и естествена. Адриан ми позволи да намеря собствен начин да се изразя и това ми се стори много катарзисно преживяване. Терапевтичният, психологическият аспект на тази фотосесия наистина ми даде кураж да започна да търся още сесии, влюбих се в творческия процес. Знаех, че мога да направя кариера от това заради моя собствен артистичен поглед и факта, че аз съм единствена в света. Така че, по някакъв начин бях подготвена, но това не беше лесен процес и в известен смисъл е все още пътуване.

Работата ти е страхотно вдъхновение за много и е от особено значение за деконструцията на стереотипите  и ригидните, непродуктивни концепции. Сблъсквала ли си се от първа ръка  с ефекта, които имаш върху индустрията, културата и хората? Как преживяваш промяната, която носиш със себе си?

Да. Преди няколко години участвах в YouTube проект на StyleLikeU (СтилКатоТеб), наречен “What’s underneath” (Какво има отдолу).  Интервюто беше реално за част от житейската ми история и начина по който обществото ме приема в сблъсък с идеала, който аз имам, за красота.  Нямах представа, че личната ми житейска история, която е в страни от кариерта ми на модел, би имала ефект върху някого, тъй като винаги съм се срамувала да говоря за заболяването и детството си в предишни интервюта.

Научих се, че като споделя собствената си слабост, мога да помогна на други хора да срещнат техните слабости и да прегърнат живота.

Пробиването в индустрията не е това, което хората си мислят, че е, много по-трудно е от колкото можете да си представите или да разберете. Все още едва започвам да виждам ефекта, който имам върху индустрията и който съм постигнала само и единствено като съм останала вярна на себе си и съм приемала възможностите, които други артисти са ми предоставяли да работим заедно.

Не обичам обаче да мисля за индустрията прекалено много, защото за мен това е работа. Работа, която обичам, но смятам, че има нужда от повече творчески умове и отворени съзнания. Мисля, че разликата, която внасям, е вълнуваща, нова и свежа и съм повече от щастлива да промотирам социална промяна.

С какъв спектър от реакции към кариерата ти на модел си се сблъсквала по света?

Първоначално хората са в шок или възхита. Получавам много имейли, които оценяват и подкрепят смелостта ми. Това е нещо, за което мисля по-дълбоко напоследък. Аз просто съм себе си – наистина не ме интересува какво хората мислят за мен. Когато започнах кариерата си се появиха статии за мен, които ме наричаха „най-грозният модел в света“. Това е нещо, което ме разсмива, но и нещо, което еволюира с времето и сега повече уникални лица, индивидуалности и стилове се посрещат с отворени обятия, благодарение на други хора в света, които остават верни на себе си и това, което са и живеят смело.

Кое се е променило, от нещата, които си искала да се променят и какво все още не надяваш да се промени в света на модата?

Мисля, че трябва да има по-силно осезаемо усещане за индивидуализъм и уважение към хората като цяло. Мисля, че голяма част от Америка и модната индустрия са обсебени от парите, имиджа и материалните неща. Искам да видя повече лидери и оригинални умове.

Какво е определението ти за красота и как мислиш, че се отразява на мястото на жените в социума (и мъжете, разбира се)?

Красотата е начин да бъдеш, тя е състояние на съществуване. Надявам се, че хората могат да се асоциират с това на едно по–универсално ниво, а не толкова плитко и повърхностно както е понятието за красота днес. Би било чудесно, ако хората се чувстваха по-комфортно в собствената си кожа и поемат контрола над умовете, телата и душите си. Това е животът, който имаме и трябва да се научим как да му се наслаждаваме.

Как се е променила връзката с тялото ти през годините? Как изглежда еволюцията на самочувствието ти?

Променила съм се много, що се касае до начин,а по който виждам тялото и външния си вид. Бях много притеснителна и ме беше срам от размера ми и това, че съм слаба. Винаги съм била по-малка от всички останали. Когато бях по-млада носех много и различни перуки – имах над 40 перуки, различни цветове и прически. Състудентите ми знаеха, че носа перука, така че не ми се налагаше да го крия от тях. Отегчавам се много лесно и обичам да променям начина, по който изглеждам, но не можех да изляза от нас без перука или поне шапка. Чувствах се прекалено уязвима и на показ. Спрях да нося перуки на публични места, когато се преместих в Ню Йорк и започнах да работя като модел. Чувствах се комфортно и беше естествено за мен.

Днес дори ми е трудно да си представя, че някога съм носела перуки през цялото време. Не съм осъзнавала тогава, че носенето на перука е било някакъв вид щит, зад който съм се криела. Никога не съм била особено притеснена от начина, по който изглежда лицето ми, защото съм родена така и не съм можела да направя нищо по въпрос, а и не съм имала желание. Това никога не ме е интересувало. Притесняваше ме, че хората могат да бъдат груби и да прожектират собствените си страхове и несигурност върху мен.  Това не е много приятно изживяване. Днес имам по-дълбоко  разбиране за това какви са мотивите на хората да се държат по един или друг начин и не оставям това да ме притеснява. Оставам вярна на себе си и се опитвам да бъда колкото се може по-позитивна. Все още се уча, не е нещо лесно, но с практиката идва и съвършенството. Когато бях по-млада бях срамежлива и резервирана. Днес съм много по-отворена и флиртувам с живота.

Кога забеляза за първи път, че си жена и имаш женско тяло? Какво означаваше това за теб тогава и как се чувстваш сега?

За първи път забелязах, че имам женско тяло когато бях на 7 или 8 години и започнах да ходя на уроци по танци (джаз и балет).  Обожавах да се движа и особено много обичах балетните си обувки и униформите, с които танцувах. Тогава получих и нова перука от човешка коса и започнах да се уча на мода и личен стил. Станах жена, когато ми дойде първият цикъл през тийнейджърските ми години. Беше знак, че аз съм създател и то създател на живот.

Какво беше детството ти? Тогава мислеше ли, че животът и кариерата ти ще се развият, както се развиха в последствие?

Нямах най-доброто детство – от кофти стресови отношения в семейството, до това, че постоянно трябваше да съм по доктори. Въпреки че бях скаут и част от различни църковни групи, прекарвах голяма част от времето сама, предпочитах да чета, да си рисувам или да съм навън. Бях обсебена от билбордове и обичах филмовите и театрални реклами на тях. Започнах да участвам в училищни и църковни постановки и танцови спектакли и исках да стана по-голяма от живота. Не мисля, че някога съм си помисляла, че един ден ще водя живота, който водя сега.

Какво означава за теб да си успешна жена?

Да си успешна жена означава да живееш живота си в пълния му потенциал.

Как си почиваш и се зареждаш?

Обичам да съм навън или да гледам филми. Тези неща ме зареждат. Както и четенето и тренировките или йога. Пазаруването също е забавно. Ако съм на натоварено работно пътуване, слушам музика или си взимам вана – това са най-простите неща, които мога да направя, за да ме накарат да се отпусна и да се чувствам добре.

Имаш ли интимен партньор е момента?

В момента нямам.

С какво щеше да се занимаваш, ако модата не те беше приласкала в обятията си?

Ако модата не ме беше приласкала (въпреки че реално аз приласках модата), със сигурност щях да се занимавам с нещо във филмовата индустрия, свързано с продукция и дизайн.


I was meant to be a creator and creator of life. Melanie Gaydos.


Melanie Gaydos was born with a condition that wouldn’t necessarily predict her career as a model with worldwide fame. Half-blind, toothless and bald, Melanie stormed the fashion world a couple of years ago and has been changing the game ever since.  She can also be seen in the movies “Un Ciel Bleu Presque” (2016), “The Third Sister” (2013) and “Saint Frankenstein” (2015) and Rammstein praised her unique appearance featuring her in the official video of “Mein Herz Brennt”. Melanie’s career deconstructs the fashion stereotypes and beauty standards and brings a tremendous social shift. 

On the trivia side, Melanie was born with ectodermal dysplasia, which is a condition that makes her pores, teeth, nails and small bones form abnormally. She also has alopecia and is partially blind due to eyelash growth that scratched her eyes as a child. She is an art graduate who was earning extra cash modelling through Craig’s list. Today well recognised throughout the world, you can follow Melanie on any of the following:  

This slideshow requires JavaScript.

Hello, Melanie! First off, I’d like to thank you for agreeing to talking to me. Where is this list of questions finding you and what is going on in your life currently?

Thank you very much as well, I am currently enjoying life on the West Coast! Needed a change from NYC, and preparing for a European adventure this summer. I will be visiting Berlin for fashion week and working throughout Germany and France, maybe some other countries too.

How long have you been modelling for and what circumstances in your life brought you to fashion? What was your first experience? What kept you going? Were you prepared for that huge success?

I have been modelling for six years now! I started freelance modelling when I was studying Drawing at an art school in NYC. I had met a few photographers in the club and nightlife scene in NYC, and eventually one of them had asked me to pose for him. My first photo shoot was with a fine art and commercial photographer Adrian Buckmaster, who was inspired by my own self-portrait drawings and photographs. I was really nervous about posing for him but knew that a new experience and facing my fears would be worthwhile. The shoot itself was very relaxed and natural. Adrian let me find my own space to express myself and I had found it to be a very cathartic experience. The therapeutic, psychological aspect of it encouraged me to find more shoots because I absolutely loved the creative process. I knew that I would be able to make a career from it due to my own artistic vision and the fact that there was only one me out there in the world. So yes, in a way I was prepared for it – but it was not an easy process to go through and in many  and the fact that there was

only one me out there in the world.

So yes, in a way I was prepared for it – but it was not an easy process to go through and in many ways, it still is a journey.

Your work is a great inspiration for many and of a great importance for the deconstruction of stereotypes and rigid, unproductive worldviews. Have you encountered firsthand the impact that you have on the industry, on culture, on common people? How do you experience the difference that you are bringing to the table?

Yes. A few years ago I had participated in a youtube project by Style Like U, called “What’s Underneath.” That interview was basically about part of my life story and society’s perceptions of me versus my own ideal of beauty. I didn’t know my own personal life story aside from modelling would have an effect on anyone, as I had always shied away from speaking about my medical condition or childhood in previous interviews.

I learned from sharing my own vulnerabilities, that I was able to help other people face their own and embrace life.

Breaking into the industry is not really what other people think it is, and it’s much more difficult than people may realise or begin to understand. I’m still only beginning to see my impact on the industry but really have only achieved by staying true to my own self and embracing opportunities with various artists to create together. I don’t like to think about the industry too much because to me it is work. One that I enjoy but I think it needs more creative thinkers and open minds. I think the difference is really exciting, new and fresh. I am more than happy to promote social change.

Photo: Victoria Zeoli

Photo: Victoria Zeoli

What spectrum of reactions to your modelling career have you encountered around the world?

At first, people were in awe or shocked. I receive a lot of emails praising me for my boldness. That was something I actually thought deeper about recently because I am just being myself – I don’t really care about what other people think of me. Some articles when I had first started modelling, referred to me as the “Ugliest Model in the World.” Something I have a laugh about, but it has evolved and nowadays more unique faces, personalities and styles are embraced due to other people out there in the world who are staying true to themselves and just living their lives boldly.

What has changed that you needed to see changed, and what do you still hope to see changed in the world of fashion?

I think there needs to be a stronger sense of individualism and respect toward people in general. I think much of America and the fashion industry are so obsessed with money, image and material things. I’d like to see more leaders and original minds.

What is your definition of beauty and how do you think it is affecting the social placement of women (and man for that matter)?

As I’ve stated in my Style Like U interview, beauty is a state of being. I would hope that people can relate to it on a more universal and soul level rather than the shallow or superficial notions of beauty today. It would be amazing if people are feeling more comfortable within their own skin and really taking control over their minds, bodies and souls. This is the only life we have, we need to learn how to enjoy it more.

How has the relationship with your body changed over the years? What was the evolution of your self-esteem like?

I’ve changed a lot regarding how I view my body and physical appearance. I used to be really shy in general and embarrassed about my size or being naturally thin. I was always smaller than everyone else! When I was younger I used to wear about forty different wigs of all different sizes and styles. The students I went to school with knew that I had worn a wig, so there wasn’t any hiding around that. I get bored easily and like to change my look. I could never go out of the house without a wig or hat on though because I felt too exposed or vulnerable. I stopped wearing wigs publically when I moved to NYC and started modelling because it felt more comfortable and natural to me.

Nowadays it is hard for me to think of the fact that I used to wear a wig all of the time like when I was younger. I didn’t realise how wearing a wig had created a kind of safety net for me to hide behind. I was never super affected by the way my face looked because it was how I was born and I couldn’t do anything about that or really wanted to. The only times I had difficulty with my appearance were when I was socialising or with my peers in school. People sometimes are intimidated by me or don’t know what to think of me when they first meet. I had never really cared about that except I was bothered by the fact that people can be so rude to project their own fears or insecurities onto me. It doesn’t make for a very comfortable experience. Nowadays I have a deeper understanding of where other people are coming from, and I don’t let it bother me. I just stay true to myself and try to be as positive as possible. I’m still learning, not an easy thing to do but practice makes perfect. When I was younger I was shy and reserved. Nowadays, I’m much more outgoing and flirty with life.

When did you notice for the first time that you are a woman and have a female body? What did that mean to you back then and how do you feel about it now?

The first time I noticed that I had a female body was when I was about 7 or 8 years old and I had started taking dance lessons (ballet and jazz). I loved moving around and especially loved my dance uniforms and ballet shoes. I had also gotten a new human hair wig and started to learn more about fashion and personal style. I became a woman when I had first started menstruating in my teens.

It was a sign to me that I was meant to be a creator and creator of life. I still feel the same today.

What was your childhood like? Did you back then thought that your life and career will develop the way they have?

I didn’t have the best childhood experience, from a stressful relationship with my family to always being at doctor appointments. Though I was in the girl scouts and various church groups, I mostly kept to myself and enjoyed reading, drawing, and being outdoors. I had a fascination with billboards and loved the movie theatre. I started to perform in school and church plays outside of dance classes and had an affinity to be larger than life. I don’t think I ever would have thought that I would be living the life I am today.

What does it mean to you to be a successful woman?

Being a successful woman means living life to its fullest potential.

Credits to Zoe Rae

Credits to Zoe Rae

What is your fav recreational thing/activity? How do you recharge?

I love being outdoors or watching movies. Doing these things as well as reading, working out, or doing yoga helps me recharge. Shopping is also really fun. If I am on a busy work trip, listening to music and taking a nice bath are a few of the simplest things I can do to relax.

Is there an intimate partner in your life now, and (if positive) what brought you together?

No, I am currently single.

What would have you be doing if fashion had not embraced you?

If fashion had not embraced me (though really I embraced fashion), I would definitely be working in the film industry somehow with production or design.



Photo credits to: